ВСИЧКО ЗА ПРОДАН ИЛИ внимателно с вдъхновението, търговецо!

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 73, 1991 г.
ВСИЧКО ЗА ПРОДАН ИЛИ внимателно с вдъхновението, търговецо!
Какво ли не се продава днес! Можеш да купиш всичко – от игла до женска плът, от апартамент и лека кола /сега вече единственото условие, за да ги притежаваш, е да имаш необходимата баснословна сума/ до оръжие /на черния пазар/. Щом има търсене – ще има и предлагане, ето простия, за едни „демократичен“, за други „жесток“, закон на пазарната икономика.
И обратно: нещо не се ли търси, пък било то и висока духовност /поезия, опера, хорово изкуство/, никой не може да гарантира съществуването му. Е, никой не ги и забранява, но като няма търсене в достатъчна степен – няма и достатъчно пари. А това означава или бавно мъчително умиране, или моментален срив. И все пак, възможно ли е, по-точно морално ли е всичко да се продава? След този риторичен въпрос някой вероятно би си помислил, че става дума за проститутките. С тях вече свикнахме. И най-големите блюстители на морала вече се примириха с явлението. Пък проститутки имаше и по-рано, когато съществуваше табу за тази тема в печата. Не става дума и за разните наръчници по секс, „компетентни и откровени“, които човек може да си купи от всяка сергия в центъра на Стара Загора, нито за изложените пред погледите на деца и възрастни вестници, на първите страници на които шества скандално порнографията. Мисля си за нещо по-различно: доколко могат да бъдат зависими и въобще възможно ли е да правят компромиси с пазара талантът, вдъхновението, творческата свобода? И една такава зависимост не е ли толкова опасна, колкото опасна бе и тясната идеологическа зависимост на тоталитарното изкуство? Ето няколко примера. Познавам поет, който, съкратен от работа, бе принуден да премине в частния бизнес. сега завежда рекламно бюро. Вече година не е публикувал поезия. Често пъти рекламите и съобщенията на това бюро обаче се появяват в римувана форма. Тази игра с поетическото слово според мен е опасна. От една страна е чисто изхабяване на творческия потенциал, от друга страна – съвместяват се неща като творческо вдъхновение и бизнес, чиято обща граница един уважаващ себе си творец, пак според мен, би трябвало грижливо да охранява. Друг случай. Сега всеки, който пожелае и има средства за това, независимо от условието дали притежава талант или не, може да реализира своя „творчески“ продукт. Наскоро от едно частно издателство ме помолиха да напиша вътрешна рецензия за ръкопис на неизвестен поет. Авторът бил готов да заплати 5000 лева. „Но защо ви е нужна моята рецензия, след като и без това ще издадете ръкописа?“ За легитимност- отговориха ми, – като препоръка от едно по-утвърдено име.“ Ръкописът беше слаб, написах откровено мнението си. Въпреки всичко издадоха книгата, авторът си плащаше. И дискредитираше усилията на ония, които не са склонни на компромиси с вдъхновението. Трети случай. Колега журналист започна работа в частен седмичник. показа ми договора с работодателя си. Там имаше клауза: „Задължавам се да не пиша на теми, които биха накърнили престижа и интересите на моя работодател…“ както се казва, коментарът е излишен, но все пак той е: сключване на договор с творческата съвест/!!!/. Много добре разбирам, че в условията на свободния пазар и творецът от сферите на сериозното изкуство не може да остане незасегнат, че не може да живее нито в кула от слонова кост, нито в друга, илюзирана от обществените промени, среда. А и не би трябвало. Той трябва в една или друга степен да откликне на пазара. Но само в известна степен. Или, ако съществува компромис, той би трябвало да бъде разумен. Защото в противен случай творецът ще се превърне от васал на една идеология, за което вече споменах, във васал на нечия кесия. Разликата не е никак голяма, нито е оправдана.  Александър Пушкин има едно неособено популярно диалогично стихотворение „Разговор между книжар и поет“. И в него става дума, че „векът търгаш е Век железен“ и че „грамада стихове лежат/напразно купувач зоват.“ Както разбирате, аналогията с нашето време е почти пълна. Но по-важното е, че Книжарят /пиша го нарочно с главна буква, защото го виждам като олицетворение на книжния пазар/ съветва Поета: „Не се продава вдъхновение, но ръкописът вече – да!“ Ето ключа към истинския отговор и за онова, върху което разсъждаваме: компромисите с вдъхновението, със съвестта, с творческата свобода по време на работа над една художествена творба често са пагубни за крайния резултат. А и за самия автор. Вече готовата творба може да се представи на търговеца, който би трябвало да знае как най-добре тя да стигне до предназначението си. И сигурно не е случайно, че много творци на Запад си имат специални посредници, които се грижат за пазара на произведенията им. Всичко за продан. Всичко ли? Изглежда има сфери и в пазарното общество, където влизането на търговците би могло да се сравни с библейското им влизане /и изгонване/ от храма. А с малко повече чувство за хумор бихме могли да го сравним и с влизането на слон в стъкларски магазин. Нека слонът чака отвън. И едва когато крехкият товар е внимателно натоварен на широкия му гръб – да го понесе към пазара.
Таньо КЛИСУРОВ

(Visited 4 times, 1 visits today)

error

Харесва ви статията? Споделете,моля!