Окъпана от Слънцето гора! Аязмото се ширнало на воля над града, сгушило в себе си любовта на един голям Човек, който го създаде. Старозагорският митрополит Методий Кусев започва засаждането му преди повече от век, а през 1895 година паркът вече е факт. На площ от 3500 дка растат уникални за България дървесни видове.
Вървим по североизточния склон и си говорим тихо. Напред пътеката се изкачва по баира, поглеждаме нагоре, а там сред лъчите вървят двама възрастни, хванати за ръка. Изчакваме ги, защото е тясно да се разминем. Нещо ме бодва в сърцето. Тези хора са като щракнати на едновремешна картичка, примерно от 30-те години на ХХ век. Настоящето е спряло и е направило път на миналото и на любовта, която е непреходна. За нея няма измерения. Насред гората се появи именно Тя в целия си смирен блясък – на осмислена емоция и съхранена мъдрост.
Времето на тези двама възрастни зазвъня в сетивата ни. Те дори не си говореха тихичко, само леко пристъпваха по засъхналата земя и кротко се наслаждаваха на мига, който със сигурност бяха уловили и носеха стиснат в хванатите си ръце. Бяха над 75. Той носеше на главата си сламена шапка, през дупките на която се промушваше слънцето и правеше светли точици по лицето му, гладко избръснато. А там, на брадичката, по стара рецепта, имаше късче от вестник, залепено върху порязано от бръснарското ножче местенце. Явно в старанието си да бъде изряден, възрастният мъж се беше резнал лекичко. Ризата му блестеше от чистота, както и панталонът, всичко изгладено безукорно. И как и обувките да не са лъснати до блясък… В едната му ръка достолепно се мъдреше бастунче, с другата придържаше грижовно дамата си. А тя подмладена и румена, с рокля на дребни цветчета, с бели сандали, подгънала лакът, носеше малка чантичка. Край тях сякаш закръжиха слънчеви прашинки, духнати от апарата на стар фотограф, запечатал ги в небитието.
Не бързай, Време, не бързай! Ако очите ти не виждат, примигни, отвори ги широко и улови тръпката!
Не усетих сълзата, която се търкулна по бузата ми, усетих само как кожата ми настръхна от видяната картина. Стоях дълго безмълвна.
А двамата старци завинаги ще останат на „Ретро пътеката“ в североизточната част на Аязмото. В гората. И часовникът за тях спря, без да отчита минутите на оставащия живот.
Спряха ме за анкета „Какво най-много ми харесва в Стара Загора“
