Иван Стоянович – Анжелето, непкорният старозагорец, предтец на славен български род

75 години се навършват от смъртта на родения в Стара Загора през 1862 г. Иван Стоянович по прякор Аджелето. В Пловдив е главен секретар на Дирекцията на правосъдието (1882-1885). Активен участник в Съединението, съратник на Захарий Стоянов, член на БТЦРК. След Съединението заема важни административни постове – главен директор на пощите и телеграфите (1886; 1894-1917), пълномощен министър в Будапеща (1917).

Български революционер, политик, депутат, обществен и държавен деец, Иван Стоянович – Аджелето е дядо на кинокритика Иван Стоянович (29 януари 1930 – 10 януари 1999) и на актрисата Жана Стоянович-Мирска (14.10.1928 – 12.06.2013). Прадядо е на политика, историк и министър проф. дин Петър Стоянович и на сценариста Димитър Стоянович.

Аджелето е бил активен член на БТЦРК, съратник на Захари Стоянов, участник в съединисткото движение, един от основавателите на фонда за издаване на вестник „Борба“ – Пловдив. Той е този, който първи по телеграфа съобщава за Съединението на България. В своята книга Строителите на съвременна България историкът Симеон Радев го описва като един от „авторите на Съединението“. Неговото име се свързва с такива постижения в Нова България като създаването на първата телеграфна агенция, въвеждането на първото радио през 1912 г., уреждането на първото българско училище, строежа на първата българска църква в Будапеща през 1918 г., подписването на първия мирен договор с независимата държава Украйна и Съветска Русия през 1918 г., както и прякото му участие за пет години в три войни – Балканските и Първата световна война. Практически създател на българските телекомуникации след Освобождението – пощи, телеграфи, телефони, радио. Прякора „Аджеле“ (от турски acele – нервозен, припрян, нетърпелив) получава по съединистко време от своите другари заради характера и поведението си.

image0 (9K)

 

Седнал Иван Стоянович, прави от ляво надясно Антон Митов, Въльо Стефов, неизвестен. Фото Димитър Кавра

Иван Стоянович е роден на 25 септември 1862 г. в Стара Загора в семейството на Петър Стоянович и Мария Хаджибожкова. Едноименният му дядо е сред най-известните църковни настоятели, училищни попечители и общественици, завършил Школата на братя Христидес в Букурещ. До 1877 г. учи в Главното училище (гимназия) „Свети Никола“ при П. Р. Славейков. При превземането на града през Руско-турската война (1877), родителите му са заклани, имуществото е разграбено или изгаря. Петнайсетгодишен напуска града заедно със сестра си Жана (род. 1869 г.) и Сава (род. 1875 г.).

 

Дейци на БРТЦК, Пловдив, лятото на 1885 г. Седнали, от ляво надясно: Антон Мумджиев, Тодор Гатев, Продан Тишков, Захарий Стоянов, Иван Андонов, Иван Арабаджията, неизвестен. Втори ред седнали, от ляво надясно: Иван Стоянович и Ангел Чолаков. Прави, от ляво надясно: Недялка Шилева, Спиро Костов, Димитър Ризов, Петър Зографски, Коста Паница, Спас Турчев. Фотография на Димитър Кавра

През октомври 1881 г. напуска Габрово, където е управител на т.п. станцията, екстерниран е в Източна Румелия като активист на Либералната партия. Включва се в борбата срещу т.нар. „Режим на пълномощията“, суспендирал Търновската конституция. Сътрудник и уредник на пловдивските в. „Независимост“ (10.10.1881 – 9.10.1882) и в. „Борба“ (28.05.-4.09.1885).

 

Редакцията на „Балканска зора“: Никола Генадиев, Харитон Генадиев, Иван Стоянович, Владимир Неделев.

Иван Стоянович е секретар в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1884 – 1885), уволнен за съединистка дейност. Един от водачите на Съединението, член на Българския таен централен революционен комитет за Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1884 – 1885). Назначен от Временното правителство в Пловдив за Управител на пощите и телеграфите в Южна България (06.09.1885 – 1886).[6] В това си качество той нарежда на своя отговорност да щемпелуват румлийските пощенски марки с герба на Княжеството, да ги разпратят по станциите и пуснат в употреба.

Активен участник в Сръбско-българската война, привикан от княз Александър и военния министър Рачо Петров в Главната квартира на армията (1885).Председател на Комитета на Либералната партия за избор на народни представители за IV Обикновено народно събрание в Южна България (1886).

Избран на 11 май 1886 г. за народен представител в IV Обикновено народно събрание от Станимака (дн. Асеновград), изборът е утвърден на заседанието на Народното събрание на 6 юни 1886 г. Заедно с Муткуров и Вълко Велчев е водач на пловдивската съпротива срещу русофилския преврат от август 1886 г. и активен участник в Контрапреврата. Назначен от регента Стамболов за Директор на пощите и телеграфите (19 август 1886 – 1 август 1887). Единственият цивилен участник във Военния съвет на Муткуров, ръководещ румелийските полкове в похода към София. Представител на крайното русофобско крило на Либералната партия, Стоянович е сред най-доверените лица на Стамболов и Радославов, натоварван с редица мисии за проучване на русофилския преврат, а от Начович – с участие в подготовка на кампанията на правителството пред чуждите дипломатически представителства. Народен представител в 4 Обикновено Народно събрание (1885 – 1886), избран от Станимака (дн. Асеновград) след Съединението.

Стоянович основава „Трапезица“ – първата българска телеграфна агенция, по повод отразяване работата на III ВНС в Търново. Тя функционира до август 1887 г.

През август 1887 преминава в редиците на радославовото крило на Либералната партия. На 1 август 1887 е уволнен като шеф на пощите и телеграфите. През август и септември 1887 издава два броя (третият е спрян от властта) на в. „(Нова) Народна воля“. От септември 1887 до 1888/1889 е интерниран от Стамболовия режим в Стара Загора. В периода на политическото си въдворяване (1888 – 1889) е сътрудник на вестник „Народни права“, орган на Либерална партия (Радослависти).

От 1889 се установява в Пловдив. От 1 март 1890 до края на 1892 е съосновател и международен редактор на вестник „Балканска зора“, издаван от Харитон Генадиев в Пловдив (колегията включва още Никола Генадиев и Владимир Неделев, сред сътрудниците Михаил Баламезов и Петко Николов).

Вестникът е обект на сурова цензура. Напуска след финансова договорка между Никола Генадиев и Стамболов, с което вестникът напуска опозиционната орбита. Инспектор в Министерство на финансите, участва в сключването на третия международен заем на България (Виена, 1892).

От края на 1892 до 1894 Иван Стоянович е член на Съединената легална опозиция срещу Стамболовия режим (бивши консерватори, либерали-радославовисти, либерали-тончевисти). Главен редактор на в. „Свободно слово“ – превърнал се от трибуна на Съединената легална опозиция срещу Стамболов в орган на управляващата коалиция (юли-септември 1894).

От 1 юни 1894 отново е шеф на българските съобщения (Началник на отдела на пощите и телеграфите 01.06.1894 – 1 януари 1896; Главен директор на пощите и телеграфите 1 януари 1896 – 1 януари 1906, Главен директор на пощите, телеграфите и телефоните 1 януари 1906 – 01.05.1917). Правителствен делегат на всички международни форуми на пощите, телеграфите и радиотелеграфите. Под негово ръководство българските съобщения достигат забележително европейско ниво.

Царски Пълномощен министър, натоварен с управлението на Генералното консулство в Будапеща, Австро-Унгария (16.08.1917 – 30.11.1918). Член на българската делегация за преговорите и сключването на мир с Украйна и Съветска Русия в Брест-Литовск (20.12.1917 – 03.03.1918). На 9 февруари 1918 г. приподписва в Брест-Литовск „Мирен договор между Централните сили и независимата държава Украйна“.

На 5 март 1918 г. открива първото българско училище в помещение на общинско училище на ул. „Лоняй“. По негово ходатайство кметството отпуска безплатен терен за училище и църква.

На 5 май 1918 г. под негов патронаж в Будапеща е осветен първият български православен параклис „Св. св. Кирил и Методий“ – храмът е устроен временно в помещение в близост до училището. Оглавява църковното настоятелство.

Първият българин, посрещнал цар Фердинанд на следващия ден след абдикацията му.

През лятото на 1919 г. Иван Стоянович напуска Будапеща заради румънската окупация, посещава цар Фердинанд в Кобург и се отдава на търговска дейност в Берлин.

През 1921 – 23 (или до 1924) се занимава с търговска дейност от Будапеща. Женен за Мария Стоянович (1860 – 1925), от която има три доведени деца и един общ син, Петър (1897 – 1979). Кум и кръстник на сина му е ген. Данаил Николаев. Личен пратеник на Цар Борис III на юбилея по повод 70-годишнина от рождението на Цар Фердинанд I (1931).[29] Сред основателите и пожизнен член на „Юнион клуб“. Личен приятел и съветник на Цар Борис III, с когото имат и редица разминавания по външната политика на България.

Умира на 15 февруари 1947 г. в дома си в София.

 

(Visited 264 times, 1 visits today)

error

Харесва ви статията? Споделете,моля!

Left Menu Icon