Из „Птици в нощта“: Йордан ПЕЕВ

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.

Йордан ПЕЕВ

ЖЕНАТА С ЯБЪЛКИТЕ

Жената с ябълките всяка сутрин,
през своя свят, край моя дом минава
и в сянката на овдовели букви
отива към пазара да продава.
Там с бархетна грижливост ги изтрива
замислено и бавно ги подрежда,
а над сергията й дъхав изгревът,
подобно ябълков клон се навежда.
Превита в себе си, седи и чака
човека, който в мигом ще ги купи.
И тя, освободена после, в мрака
ще легне в почернелите си букви,
че най-навътре в онзи куп е скрила
най-грешната от тях, която още
като змия душата й обвива
и в ад превръща дългите й нощи.
С години тази ябълка я сочи
с вина от изневяра непростима,
пробила с изстрела си слепоочието
на мъж, чиито кости шепнат името й…

image0 (9K)

Из Птици в нощта“: Таньо КЛИСУРОВ

***
Недей забравя никога момчето си!
Онуй момче със бялата жилетка
и сините, широки панталони,
което на дивана спи до тебе,
но всъщност в теб… И топли те с дъха си.
Това момче, което в свойте сънища
разлиства от разнеженост душата си
и всички нейни страници изпълва
с усмивката и светлото ти име.
Недей забравя никога момчето си,
което диша тук чрез твойте дробове
и с пулса на сърцето ти живее!
Момчето, дето зарад тебе може
небето като камък да обърне,
когато ти внезапно се изгубиш
в мастилената пелена на тъмното.
Това момче, което може всичко,
а всъщност му е трудно да признае
на глас, че теб… и само теб обича!
И всяка сутрин по ръба на утрото
върви с копнежа си да те прегърне…
Недей забравя никога момчето си,
затоплено от бялата жилетка,
със сините, широки панталони,
което те прегръща звездопадащо
с дъха си, с мислите си и с надеждата,
че няма никога да го изпратиш
зад дългата завеса на забравата
дори когато вече тук го няма
и мислиш си, че то е привидение!
Че само сън е и не се е случвало
и може би сама си го измислила,
за да разпръснеш мигом самотата.
Но то отново ще лежи до тебе,
отпуснало глава на коленете ти.
И щом с очи опиташ да го видиш
в невидимите трепети на нищото,
жилетката му бяла ще въздъхне.
И ще се сгушиш в нея да се стоплиш,
защото то оттук не си е тръгвало:
това момче със сини панталони,
това момче в последния ти вопъл…

 

ОТПЕЧАТЪК

Случайно днес в прашасалото дъно
на старо чекмедже намерих книга,
чиито страници бяха целувани
от женски устни с розово червило…
Чии ли са, се питах и защо ли
са сложили любовен отпечатък,
и тя сега къде ли е?… И с кой е?
Дали е тъжна, или пък се радва?
Дали гласът й е от пеперуди,
или от погледа й дъжд се стича,
дали е жива, или пък е другаде,
дали е млада, или е старица?
Коя си ти?..
И в розовата тайна
по листите се взирам и гадая.
Да беше се подписала накрая
и името ти днес поне да зная!
А онзи, който тук я е оставил,
дали те помни и за теб разпитва,
или в обувки, шити от забрава,
далеч от теб и себе си се скита?
Кориците на книгата затварям
и както в гроб изгубва се мъртвеца,
така и тя потъва и остава
в прашасалия свят на чекмеджето.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

о.

(Visited 1 times, 1 visits today)

error

Харесва ви статията? Споделете,моля!