Из „Птици в нощта“: Мария ДОНЕВА

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.

Мария ДОНЕВА

СТОЛЪТ

Столът изнервен във стаята чака.
Ситно пристъпва. На четири крака
лази по пода и тъпче килима.
Страда за нещо и мъка си има.
Другите мебели кротичко спят.
Скърцат насън. Гладко сресан на път,
спуска прозорецът руси завеси.
Столът приритва: – Ела си! Къде си?
Паякът ъглите е омагьосал.
И конфитюрът се е захаросал.
И горе-долу ръмжи асансьорът.
Мътят водата ръждата и хлорът.
Корени пуска във прага вратата.
Столът преплита отчаян краката.
Само той – верен сред всички неверни.
С мисли тревожни. С предчувствия черни.
Помни, копнее, очаква… Напразно.
Скука и мъка във жилище празно.
– О, щом си дойдеш във празния хол,
аз ще съм вече не стол, а престол!
Няма те вкъщи, а аз съм бездомен –
пустият дом е студен и огромен,
леден и жегав, зловещ като в ада.
Столът е стол, щом на него се сяда!
В пода вкопал криви четири крака,
гледа към входа, и чака… и чака.

Из „Птици в нощта“: Йордан АТАНАСОВ

ОКТОМВРИ
О, не, не е то от ЕГН-то –
и тази рима непреводима,
страха, ината, студенината,
копнеж неясен, листо от ясен,
сънливо тяло понатежало…
Обидно лесен урок по есен,
след който всичко е по-мъничко –
надежда, младост, подскок от радост,
възторг, утеха, дебела дреха…
Дълбоко скрита, в мъгли повита –
искра, която привлича лято.
Проливно щедър, противно ведър,
дъждът попива без съпротива.
Боли, което ти е отнето,
и не, не то от ЕГН-то…

ПАМЕТТА СИ ИМА СВОИ ПРАВИЛА…

Паметта си има свои правила.
Тя редува розови с черни очила.
Изсушава мигове с аромати тънки.
Препрочита листове със прозирни гънки.
Къта дрехи бебешки, шалове от баба.
Стиска със внимание в хватката си слаба
сенки и съкровища пообезценени,
векове пропуснати и минутки спрени.
Бие се отчаяно с новостите груби.
Побеждава времето, след което губи.
Лъжат я очите й, а ушите мамят.
Първо – сладки спомени. После – вечна памет.

 


image0 (9K)