Из „Птици в нощта“: Петър ДРАГИЕВ

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.

Петър ДРАГИЕВ

ЧИРОЗ

image0 (9K)

Отдалечавам се бавно от себе си.

Никоя победа не връща мъртвите!

Иван Динков

 

Вдигаш ръката с цигарата

сякаш поемаш нафора,

дръпваш вино от чашата,

амфора от метафори.

 

Погледът ти ръми

осветкавичноураганно.

Болката ти ръмжи,

пази ни от всеядност.

 

Няма съмишленици там,

където няма мисъл.

Тъгата ти е балсам,

радостта им – маясъл.

 

Казваш две,

чуваме двеста.

Който те разбере,

все едно е невеста.

 

Не за брак –

за оброк.

С доживотен

срок.

 

По понасяш грак

от бодряшко хълцане.

Нямаме праг

на юнашко кълцане.

 

Лесното е враг,

а ти – Балканджи Йово.

Режеш, но дума не даваш

за Йона в търбух наготово.

 

Искаш лик –

не ликуване,

Многоточие –

не пъпкуване.

 

Не казваш на никого копче,

а си шивачът на Времето.

Изприщваш до краста снобчета,

с Кръста си носиш им бремето.

 

Забравяш в баня налъм,

докато цъфне от парене.

На себе си намираш чалъм:

чироз си – от изгаряне.

 

Иначе е фотогенично,

почти чугунено и овесено,

гастролноесенно,

по Динков песенно,

иваннопесенно,

иконнопесенно –

безплесенно –

победно песенно…

 

Приближаваш ни бавно към себе си!

Никоя победа не връща мъртвите.

Вдигаш ръката с цигарата

сякаш поемаш нафора,

дръпваш вино от чашата,

амфора със анафора.

СНЯГ В СТАРА ЗАГОРА

На Рая, Радослава и Иван

Колко е непривичен снегът за Стара Загора,

старците даже го смятат за неприличен.

Обезумели от радост, децата играят на двора,

боят със снежни топки е повече от епичен.

Всеки си има своя представа за рая,

макар да живеем заедно, винаги сме различни.

За някого две снежинки в яката са едва ли не краят,

за друг две снежинки на миглите са пролетни тичинки.

А танцът им днес е рапсодия в бяло,

дъщеря ми търси тъмен лист да го нарисува.

Дали се досеща милата, че под снежното одеяло

кръвта тъй истински, тъй бяло танцува?

За ден населението набъбва с 1000 снежни човека,

морковите оредяват и по сергиите, и в туршиите.

Старите балтони примирено остават без копчета,

изчезва дългата метла от балкона на комшиите.

Колко е непривичен снегът за Стара Загора,

старците даже го смятат за неприличен.

Искат да го пъхнат в пътека на Здравната каса,

да го жигосат с клеймо за епидемичен.

Насън и наяве го пазят детски патрули,

за тях белият град е сладоледена чаша.

Снегът ухае по-вкусно от сладко от дюли,

някой е сготвил от облаци пухкава каша.

Ще си хапвам от нея и когато остарея до бяло,

никога няма да мърморя за снежната изненада.

Детските патрули пазят бялата светлина в граала

с радост, засрамваща рая и плашеща ада.

Из „Птици в нощта“: Крум ГЕОРГИЕВ

БЕЗ ПОВОДИ

На Леда

Дъщеря ми каза, че ме обича

повече от всички световни микроби.

Милата ми невръстна умница

с макроетична микробиология.

Нямам нужда от микроскоп,

за да съзра любовта ти.

Аз съм най-щастливият роб,

зависим от сладкото: „Тати!”.

Колко бавно растеш, дъще,

как бързо аз остарявам!

Но Времето пак се мръщи,

че не искам да се предавам.

Няма да пиша завещание,

да не викам дявола.

Ти си ми за послание,

какво ме топли славата!

Не очаквай от мене имоти,

а поляните с дивите ягоди,

Два-три стиха, що-годе грамотни,

и спомен за обич без поводи.

Покажи на децата си някога

ягодовите ни плантации.

Щом хапнат уханната нафора,

ще чуят не само пойните птици.

А аз ще надникна от здрача,

духът ми свободен ще пее –

на микрокрепостта ни пазачът

с твоето макродоверие.

(Visited 4 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error

Харесва ви статията? Споделете,моля!