Из „Птици в нощта“: Разкази на Стефан Митев

АРТИСТЪТ

Кирчо Маринов – Кирката – беше доста известен по едно време. Обичаше да анализира случки, владееше граматиката и въобще си беше деповска величина.

Веднъж обсъждахме граматичното колебание на Демето – как е правилно да се каже: шперцплат, или шперсплат.

И отнякъде веднага се появи Кирчо със светкавично прояснение на положението:

– Шпертплат се казва бе, Деме, шперт-плат!

– Я се скрий бе, граматик! – скастри го един от компанията.

– Т-т-ти се скрий! Първо се виж на какво п-п-приличаш, омаслен от г-г-горе до долу!

(Кирчо иначе имаше нормален говор, заекваше само когато искаше да се изкаже много бързо).

– Тъ-тъ-ти си омъ-мъ-маслен! – започна да го имитира опонентът му.

– Да, ама н-н-не толкова външно, колкото ей тука, ей т-т-тука! – и си забоде няколко пъти показалеца в къдравата глава. – З-з-затова не ми се износват з-з-ъбчатките на м-м-мозъка. И знам английски!

– И като знаеш, айде кажи как е „бабината ти трънкина“ на английски, айде де! – захапа го един друг, който стоеше зад гърба му.

Кирката се извъртя за една секунда на сто и осемдесет градуса, но Даньо Трепача навреме се намеси:

– Кирка, я по-добре разкажи на новите по-млади специалисти тука как стана артист.

Мъжкият ни смях отекна в халето на ел-цеха. „По-старите“ елтехници знаехме артистичния подвиг на Кирката. Но понеже Артистът (това беше и второто му прозвище) нямаше намерение да разказва шеги за самия себе си – Таско Сарандев Дългия взе думата:

  • Другари, аз мога да ви разкажа как Кирката стана артист, но първо трябва

да се изнесем оттук, че ако дойде Чукала, ще ни начупи лагерите! Братя майстори, бегом след мен!

Николай Чукалов беше началник на ел-цеха – точен мъжага, но доста строг.

Последният вагон на една от руските електрички стана сцена на последното за този ден действие от почти всекидневния „театър”.

Таско Сарандев започна:

– Тишина, компания! Миналата година Чукала беше подписал молбата от директора на Културния Дом на Транспортните работници за освобождаване от работа на Кирката – за репетициите на театралната трупа, защото Кирката играеше в известната пиеса „Борислав“ от Иван Вазов.

И Даньо Трепача допълни:

– Значи, всеки понеделник и четвъртък следобед Кирката е освободен от работа за репетиции в театъра, от март до септември, шест месеца…

– И като какъв играеше там? – попита един от „новите специалисти“.

– Кажи бе, Артист, кажи си ролята, недей да скромничиш!

– Добре де, играех болярин, от стражата на цар Иван Асен!

– Уха-а-а! Бодигард! – възкликна „омасленият“ колега.

– И забележете, Кирката покани мен и Дългия на генералната репетиция! – похвали се Трепача.

Аз си спомням как целият ел-цех се събра в салона на ДКТР гара Горна Оряховица в края на септември да гледа пиесата, не толкова защото гледането на пиеси ни беше групово хоби, а повече заради Кирчо – той беше единственият мъж от Локомотивно депо, който играеше в Театъра. А не е малко да си артист, герой в пиеса…

Заехме първите редове. На фона на епична музика внушителен мъжки глас обяви заглавието на пиесата и завесата се разтвори. Първо действие…

По едно време Даньо Трепача извиси шепот:

– Глей, глей сега как Кирката ще начупи сцената!

Наистина се появи Кирката – същински брадат болярин с островърх шлем на главата, с кръгъл щит в едната ръка, а в другата – държи копие.

– Ега ти! – обади се някой. – Направо Чингиз хан!

Боляринът, излязъл от лявата страна на сцената, направи три крачки навътре и викна рязко:

– Царят идва!

Удари дъсчения под на сцената с дръжката на копието си, направи три обратни крачки и се скри…

– Иха-а-а! Уха-а-а! Браво, Кирка! – чуха се възклицания.

Към края на първо действие – разговарят Борислав, Зоя и Гавраил… И се появява Кирката с вик:

– Царят идва!

Свърши Първо действие…

Отвори се завесата за Второ действие…

Към края на това действие – пак Кирката:

– Царя!

Някои от групата проявиха нетърпение:

– Хайде бе, Трепач, няма ли да подскажеш кога Кирката ще начупи сцената?

Трепача и Дългия само се усмихваха и правеха с ръце успокоителни жестове – трябва да имаме търпение и всъщност да следим пиесата, нали?

Кирката не се появи в Трето действие. И в четвърто.

„Накрая, сигурно в Пето действие – мислех си аз – ще се развихри…“

Пето действие (без появата на нашия фаворит) свърши в бурни ръкопляскания и овации на публиката…

И в същото време Трепача, ухилен като Васко Мъглата (наш районно-градски герой с ментални проблеми), викна:

– Това е! А вас като не ви бива за артисти – бегом сега да искате автографи от Кирката!..

Из „Птици в нощта“: Преди двадесет години и сега

=======

КОМАР ПО ПЕРДЕТО

Часът беше три и половина преди изгрев.

Тя – будна в леглото.

Той влезе малко след алкохолния си дъх, свали ризата и панталона и се просна на леглото в своята част откъм прозореца.

– Къде беше?!

Навън пролая куче, глухо претрака далечен влак, после юлската луна продължи лениво да огъва тюленото перде на южния прозорец.

– Какво толкова ще те стопли, като ти кажа къде съм бил?

– Нагъл си, много си нагъл! Отвратителен си!

Знам какво си мислиш. Знам ти целия репертоар.

Минаха пет напрегнати минути.

Някъде по квартала просвириха гуми, задавено избуча автомобилен мотор, дочу се далечен трясък.

– Защо мълчиш!.. Пияно дърво такова!.. Кажи къде ходиш, какво правиш!, За какъв се мислиш?!.

Тя беше гола, коленичила на леглото, приведена, разрошена, стиснала с юмруци слепоочията си.

– Аз да трополя по девет часа на работа, да домакинствам вкъщи, да ти изгледам двете деца, а ти да се развяваш!..

– Да, пиян съм, но кой знае защо в главата ми има и трезви клетки… Не ми се говори сега, мога да те нагрубя.

– Ти си ме огрубил цялата и то отдавна!

– Не аз, природата и времето ни огрубяват. И тая скапана дивотия из държавата ни!.. Успокой се, ако искаш да говорим.

Тя хълцаше във възглавницата.

– Не виждаш ли, че ни трябват пари!? Аз имам нужда от нова дреха, нова печка, нова пералня, за почивка ни трябват – да заведем децата на море или планина, да ги обличаме като хората… Какъв мъж си ти!

Той само се загледа през прозореца – луната се беше изгубила.

Някакъв комар търсеше нещо по пердето.

– И на мен ми трябват пари. За поддръжка на къщата, за децата, за дрехи, за книги, за данъците, за колата… От какво да пестя, коя от всичките зейнали дупки да запълня? Кой ме пита мен какво ми е, на кого му пука?.. Хайде, искам да поспя.

– Няма да спиш, няма да те оставя да спиш! Като няма сън за мен, и за теб няма да има!

– И какво, ще си говориш сама ли?

– Не, и ти ще говориш! Кога ще започнеш поне да печелиш пари?!

– Слушай, аз не съм шоу-звезда, не съм свързван с властта, не съм дилър, нито сутеньор, нито крадец, нито мафиот! Ако искаш пари – стягай си гъза и се предлагай натам! Без мен!

– Ти пак с твоите идиотщини!.. Докога!?..

Будилникът звънна в шест – за нея.

Той стана в седем. Работеше във фирма за перилни препарати.

Влезе в кухнята и наплиска очите си – от химическите прахове нещо глождеше в тях, особено сутрин.

На котлона кафеварката беше още топла.

Изпи оставеното кафе без да го претопля, на три големи глътки. Напоследък го пиеше така – на екс, без захар.

==========

Стефан Митев

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“ (2019г.), отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.

(Visited 2 times, 1 visits today)

error

Харесва ви статията? Споделете,моля!