Из „Птици в нощта“: Разкази от книгата на Таньо Клисуров „Мерено и немерено“

ВЛЮБЕН
Петнадесетгодишен, при това влюбен. Съзрях за първи път моята Дулцинея на лекоатлетическата писта. Такава една миловидна, крехка и тънкокрака, почти кльощава. Но стана първа на шейсет метра, значи – почти звезда. Сестра на моя съученичка.
Сестрата като посредник. Колко удобно за смотаняк като мен. За фантазьор като мен. Фантазирах си, че мога със стихове да превзема крепостта. Тъкмо правех първите си опити на белия лист. Ще пиша и ще пращам написаното по сестра й. Додето портата се отвори и аз триумфално вляза вътре.
Купих тетрадка голям формат и започнах всеки ден да записвам в нея по едно стихотворение. От рода на:
Момиче,
ти разцъфна в нежен
разкошен цвят на пролетта.
А аз останах със копнежа,
с копнежа си останах аз
за теб и обичта.
Сестра й ме поощряваше: „Прочете онова, което написа вчера, много й хареса. Поиска да й изпратиш своя снимка.“
Вдъхнових се десеторно. Отидох на градското фото, снимах се. Със синята риза, която много ми отиваше. Струваше ми се, че на снимката съм неустоим. Ех, в действителност не бях такъв, но все пак… И пишех всекидневно, отчаяно, като удавник, който е докопал спасителната сламка. Такава сламка за мен беше поезията.
Живеехме в един сутерен. Аз, баща ми и майка ми в стая три на четири. Вечер се събирахме тримата. Баща ми четеше вестник и слушаше новините по радиоточката. Майка ми плетеше. А аз, седнал на масата, нижех стихотворения. През деня от ниското прозорче на сутерена се виждаха само краката на преминаващите хора. Нисък хоризонт. Как да погледна по-надалече? Отговорът ми беше: чрез поезията. И първото ми завоевание ще бъде възлюблената ми.
Тетрадката се напълни. До последната страница. „Дай й я“ – подтикна ме сестра й. Някакво сладостно чувство стягаше гърдите ми. Наближи решителният миг. Ще й изпратя най-скъпото, което притежавам. За една нощ преписах стихотворенията си в нова тетрадка, с още по-красив почерк.
Предадох тетрадката на сестрата. На следващия ден чаках с нетърпение вест, размахана бяла кърпичка от кулата на крепостта. „Рано е – успокояваше ме сестрата – сега ги чете. Чете бавно, преживява ги.“ Самочувствието ми вдигна градусите до точката на кипене. Сетне изведнъж се срина рязко надолу. Пак питах: „Прочете ли ги? Има ли отговор?“ Сестра й ме гледаше със съчувствени тъжни очи: „Ще ги прочете, не се безпокой. Ти пиши, за теб това е най-важното сега.“
След месец не издържах. Пресрещнах Дулцинея на улицата. Престраших се и я спрях:
– Аз съм… Бях ти пратил една тетрадка. Дали си я прочела?
Недоумение.
– Каква тетрадка? Нищо не съм получавала. И ако мислиш да ме сваляш по този начин, ще ти кажа, че не си мой тип. Аз си имам приятел!

Из „Птици в нощта“: Мария Лалева – стихове

 ЖЕНЧОВЦИ НЕ НИ ТРЯБВАТ
Набивах крак по прашния площад на поделението. Строева
подготовка. Шести час. Нарочно сложен в програмата последен, за да е в най-горещото време на деня. През едното рамо – калашников, през другото – противогаз. Механично обръщане наляво, надясно, кръгом.
– Редник Клисуров!
– Аз!
– Марш при ротния! – даде заповед старшината, който ме бе извикал по име.
Разтревожих се, но и бях облекчен, от друга страна, защото отървавах за петнайсетина минути строевата. Стаята на ротния е на втория етаж на сградата. На първия е ротното помещение с изправения до вратата дневален, стаята за политическа подготовка, стълбището, което води надолу към тоалетните…
– Другарю капитан, явявам се по Ваша заповед!
Ротният дори не благоволи да вдигне глава. Вперил е поглед в разписанието, където са написани занятията и темите им. Минават минута-две.
– Това твое ли е?
Държи в ръката си тетрадката ми. В нея съм записвал случки, впечатления от казармения живот, стихове в различни варианти.
– Моя е, другарю капитан.
– Намерих я при проверката в шкафчетата тази сутрин. Защо се занимаваш с тези глупости? Освен това е подсъдно, та ти си записвал данни, които са военна тайна.
Стоях като онемял. Нищо не разбирах.
– Записал си например какво си правил на онзиденшното учение по химическа подготовка. Чета и се чудя на акъла ти. Всичко това в стихчета, а? Такива женчовци, дето пъшкат и въздишат, не ни трябват. Мъже са ни нужни…
– И Ботев е писал стихотворения, другарю капитан.
Откъде ми дойде наум? Как можах да противореча на капитана? Лицето му почервеня.
– Ти какво… за Ботев ли се мислиш, с Ботев ли се сравняваш?
Не, аз само…
Ротният се доближи на сантиметри до лицето ми. Усетих неприятния му дъх:
– Ще задържа тетрадката ти. И повече да не намирам такива работи в шкафчето ти!
А как ми се пишеше! Свирах се под одеялото в спалното нощем и записвах хрумналия ми образ. Или в часовете по политическа. Останалите дремеха, приспани от монотонния глас на лектора: „Армиите на Варшавския договор са като мощен юмрук…“
По два пъти в месеца изпращах стихотворения до „Български воин“ и „Народна армия“. Без успех. Един ден ротният пак ме извика. Дали не е намерил нещо компрометиращо в шкафчето ми?
– Абе, Клисуров, напечатали те в „Народна армия“. Закапечето се заинтересува от тебе. Имали сме, казва, поет в полка. Ако те извика – да не вземеш да се оплакваш. Ти си пиши спокойно, щом работата е толкоз сериозна. Хайде, свободен си!

От книгата на Таньо Клисуров „Мерено и немерено“

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“ (2019г.), отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.

(Visited 5 times, 1 visits today)

error

Харесва ви статията? Споделете,моля!