В едно малко градче живееше възрастен човек, който от години беше прикован на инвалидна количка. Всеки ден, точно в 7.30 съседското момиче идваше и извеждаше стария човек на поляната пред къщата. Там те двамата се любуваха на новия ден, коментираха чуруликането на птиците или обсъждаха уроците на момичето. После девойката отвеждаше стареца в къщата му и се качваше на училищния автобус, който я откарваше в градската гимназия точно в 9 часа. И така всеки ден. Докато една сутрин….
Моля довършете историята. Най-интересните продължения могат да бъдат публикувани в книга със заглавие „Автори сме всички ние“
(Visited 62 times, 1 visits today)
Докато една сутрин момичето не откри стареца. Къщата бе празна. Едва тогава момичето усети колко важни са били за нея тези утрини с възрастния човек, който я караше да вижда. Да вижда света през неговите очи – по-детайлно, по-ярко, по-мъдро.
Момичето не знаеше кого да попита къде е старецът. Все пак всяка сутрин се връщаше в двора пред дома му, сядаше на тяхната пейка и се взираше в разноцветието на капката роса, което й беше показал той. Поемаше тръпчивия аромат на див пелин вместо кафе и на здравец – вместо витамини. Гледаше поредицата от различни приказки, разказвана от изгрева – с начало сивото розовеене на хоризонта и хепиенд – появата на слънчевия диск, внезапно тласкащ света към действие.
След месец, присядайки една утрин на пейката, до нея долетя смях, а след смеха долетяха две пъргави крачета и една усмивка.
До нея застана правнучето на стареца, а родителите му съобщиха на момичето, че възрастният човек си е отишъл от този свят и в последните си мигове й е написал писмо. Помолиха я да им разкаже за него, защото улисани в собствения си живот дълго не са го посещавали…
Момичето разбра – най-доброто, което можеше да направи за своя приятел – стареца, е да научи правнучето му да вижда света като него – детайлно, мъдро, различно, а това ще е неговият и нейният подарък за усмивката с пъргави крачета – да вижда света, не просто да го гледа.
Какво ли пише в писмото на старецът, според вас?
На годината от смъртта на стареца момичето беше обещало да отвори писмото. Роднините дойдоха в къщата. Беше тихо, но по-скоро тържествено тихо. Чуваше се шумоленето от отварянето на плика. Момичето пое дъх и започна да чете. Но едва изричайки първите думи и се свлече на пода. Всички се вцепениха. Тишината от тържествена стана злокобна…