НЕВИДИМАТА СТРАНА НА МЕДАЛА

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 70, 1991 г.
НЕВИДИМАТА СТРАНА НА МЕДАЛА
По повод на обвиненията на различни журналисти и други лица по адрес на вестник „Стара Загора“ и издателска къща „Време“
Длъжен съм да напиша тези редове. Най-напред пред читателите на вестника; после – пред самия себе си; накрая и пред всички онези, които по своя воля или по чужда поръка изляха върху вестника, издателската къща и мен самия порой от обиди, клевети и лъжи.
Непрекъснато определени средства за масово осведомяване повтарят, че в.“Стара Загора“ е червен, че не е известно как се е родил от бившия вестник „Септември“ и как е обсебил името на родния си град. И непрекъснато поставят в кавички определението независим. И понеже е намек, никой не си прави труд да го доказва. Целта обаче не толкова ясна. Затова нека да я изясним. На някого много му се иска вестник „Стара Загора“ да бъде такъв, какъвто беше бившият „Септември“ – зависим от определена партия и определени сили, командуван „от горе“ и служещ на определени интереси. Някой не може да ни прости, че сме самостоятелни, че не сме обвързани с нито една политическа сила, че въпреки определението „общински“, не сме орган на изпълнителния комитет на ОбНС. Някой не може все още да разбере, че нашата цел е да създадем и да издаваме граждански вестник. Вестник, защищаващ интересите на гражданите в тази община и служещ на едно ново, демократично общество. Някой все още не може да се отърси от похватите и мерките на близкото минало. И понеже не може – съди единствено от своя собствена гледна точка, от свои разбирания и критерии. И заявява: „Това не е възможно!“ Точка. Чудесна логика. Но дали е така? До вчера /образно казано/ това наистина беше невъзможно. Всеки, който се опитваше да покаже самостоятелност, беше наказван жестоко. Непосредствено след 10 ноември 1989 г. /когато вече бяхме общински вестник/ пристигна разпореждане от тогавашното Политбюро на ЦК на БКП общинските вестници да станат отново партийни органи. На фона на общото подчинение в страната ние бяхме почти единственият вестник, който не се подчини и се опълчи срещу това решение. като при това – устоя, с едно-единствено изключение: един брой беше подписан от дежурния редактор /тогава – М. Бонев/ като орган на общинския комитет на БКП… Но всеки да си носи греховете. Именно в ония дни ние извоювахме своята самостоятелност. Не ни беше лесно и когато пускахме писмото-протест да се подписва в редакцията, и когато го пращахме до първия свободен митинг на журналистите пред БТА, и когато трябваше да обясняваме на бившето ръководство кой точно е чел текста на митинга, и т.н. В крайна сметка – устояхме и така се роди нашата самостоятелност и нашата независимост, която някой сега поставя в кавички, защото тайното му намерение е да я ликвидира. А иска да я ликвидира, защото му пречи. Защо му пречи, това вече е ясно на всички без обяснения. Обвиняват ни, по-скоро обвиняват мен, че съм въвел цензура, приемайки едно правило, според което щатните журналисти могат да публикуват конкретни материали в други издания само със знанието и съгласието на главния редактор или директора. В същото време във в. „Синя поща“, заради опита на някои журналисти да публикуват някакъв материал, който не се хареса на издателите, целият екип бе принуден да напусне. За този случай нито един вестник не написа нито ред, но за нашето правило – писаха. Писа дори новият екип на в.“Синя поща“, неразбирайки изглежда какво точно прави. Изпитана тактика – да се прехвърля вината от болната глава на здравата. А истината е проста. Законът за защита на конкуренцията /глава ІV, чл.15/ ни даде право да въведем това правило. С него не се съгласи само една колежка, която искаше да работи при нас на щат, а в същото време да бъде кореспондентка на софийски вестник. Но понеже нямаше как да изтъкне този факт като причина за своето несъгласие, обвини ме, че въвеждам цензура…  В какво ли не ме обвиниха през последните няколко месеца, откакто ме избра колективът за директор. Обвиниха ме по повод на решението на ВрИК на ОбНС да включи в издателската къща и редакцията на алманах „Хоризонт“ с принадлежащата му база. И макар че имаше освен решението на изпълкома и решение на дружеството на писателите и редколегията на алманаха, казаха: „Л. Лазаров иска да присвои нашата база!“ И ме направиха по-черен от дявола, макар че не аз бях решил какво да стане. Това беше изгодно, защото иначе някой трябваше да обясни как се харчат общинските пари, отпускани за издаването на едно списание, което в последните години не излизаше редовно и не се купуваше. Трябваше да обясни кой и защо подписа договора за даване под наем кафенето на писателите, известно като „Пегаса“, за 1000 /хиляда/ лева годишен наем… И т.н. Вместо да бъде изяснено това, някой подтикна ВрИК да пита: „Кой стои зад Лъчезар Лазаров?“ По същия начин ме обвиниха, че съм подготвил или съм насърчил авторите на статиите, писани по повод назначаването на един старозагорски поет без конкурс за завеждащ на дома „Литературна Стара Загора“. По същия начин ме обвиниха и за това, че съм бил член на БКП. По същия начин…  От тринадесет години съм журналист… Както много други хора, така и аз дължа извинение на своите читатели, че съм бил съпричастен в някаква степен на тоталитарната машина. Пред читателите нося вина и от тях искам прошка. Не от другиго. Дойдох в Стара Загора преди седем години. Стана случайно. И не съвсем, защото в моя роден край нямаше работа за мен. Но това са минали неща и не виждам смисъл да ровим сенките на миналото. Опитвал съм се да бъдат честен и никога да не оставям вкъщи своята журналистическа и човешка съвест. Онези, които са чели моите статии, биха могли да кажат прав ли съм или не. Днес не ми се гледа назад. Но и няма да кажа като същия онзи назначен поет на властниците: „Ще ви служа вярно и предано!“ Няма да кажа такива думи, защото искам да служа не на властта, а на читателите на вестника, в който работя. Ако това мое желание е неразбираемо за някои хора – тяхна си работа. Бих ги разбрал, но никога няма да се съглася те да ме учат на морал, няма да застана на тяхната страна и няма да призная правото им да ми дават оценка или да оценяват вестника. Така ме оценяваха по-рано. Но днес – слава Богу – не е както беше вчера. Свободата на словото не е метод да се управляват вестници и журналисти, нито е правото да опетниш някого – този метод винаги е носил едно и също име. Свободата на словото не е размахването на пръста от позицията на силата или на властта – това също е било наричано еднакво по всяко време. Свободата на словото няма друга, невидима, страна като медалите от онова време, макар че се намират хора, готови да обърнат към читателите именно тази страна, но това вече няма нищо общо нито със свободата, нито със свободата на словото. Вестник „Стара Загора“ е поставен на изпитание. Предричаха му бърза смърт. Той все още е жив. Останахме без финансова подкрепа и разчитаме само на продажбата, абонамента и рекламата. Горе-долу – успяваме да го издаваме, макар че вестникът не е такъв, какъвто искаме да бъде и какъвто нашите читатели очакват да бъде. Но ние вярваме в бъдещето и в читателите си. И тъкмо затова се борим – в името на читателите, а не в името на някакъв личен интерес. Смятаме, че общината има нужда от този вестник. Смятаме също така, че това биха могли да потвърдят не управляващите, а читателите. Това, което вършим, е пред техните очи и нека те да бъдат тези, които да ни съдят. Пред тях сме готови да отговаряме.
Лъчезар ЛАЗАРОВ

(Visited 1 times, 1 visits today)

error

Харесва ви статията? Споделете,моля!