Адът не е далеч

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 85, 1990 г.
АДЪТ НЕ Е ДАЛЕЧ
Както е известно, за шест месеца производството у нас е спаднало с 3 милиарда и 400 милиона лева. За този неприятен факт допринесе в голяма степен както смяната на режимите в бившите социалистически страни, които едностранно прекратиха доставките на стоки и суровини, така и нестабилната политическа обстановка у нас. Всички сме убедени, че след 10 ноември в страната настъпи относително безвластие и вследствие на това силно спадна дисциплината в държавните предприятия. Властта, както и ръководствата на предприятията, не действуват в нормална обстановка, съществуват сблъсъци и противоречия между работници и администрация, липсва практическа възможност за организация на производствения цикъл, с бездействието си мнозина извършват негласен саботаж. А един директор на завод проплака: „Виждам го с очите си, че изнася, а не мога да му кажа нищо.“ Налице е явна „парализа“ на съществуващата система на управление. Под формата на толерантност и колективна отговорност в страната по същество съществува система на колективна безотговорност. Тъжно, но факт: не може да се разбере кой и колко е „допринесъл“ за батака, в който сме затънали, кой и защо е прахосал в некомпетентен разход 10 милиарда долара външен дълг, няма виновни за погрома над партийния дом, всеки чрез всички за всичко си измива ръцете. Правителството, независимо че полага маса усилия да спре инфлацията, да озапти спекулантите и черноборсаджиите, досега е направило малко, най-вероятно опасявайки се, че не ще успее да се справи успешно и отново ще бъде атакувано от войнствуващата опозиция. За бъдеще то все по-трудно ще се справя с проблемите и това не е кой знае колко далновидна прогноза, като се има предвид пред какви неразрешими въпроси е поставена страната. Ако не се вземат крути мерки за оптимално регулиране на икономиката, дори и с цената на безработица, със сигурност ще достигнем дъното по-бързо, отколкото се очакваше. Надали ще кажа нещо ново, но смятам, че за сегашното катастрофално положение на страната освен еднопартийния държавен и партиен монопол в миналото, немалко допринесе и позицията на най-мощната опозиционна групировка на демократичните сили. Тя нито един път не призова на митинг или в печатно издание да се работи за благото на страната, или поне да се произвежда толкоз, колкото се произвеждаше преди. Сякаш всички изведнъж бяха станали политикани и се говореше денствено за стачки, стачни комитети, петиции и декларации. Естествено е при покачване на политическия градус всеки работник да смята, че има качествата на директор, и с презрение да гледа на функционалните си задължения. Все още се смята, че политиката, а не работата ще ни нахранят повече. В коя страна обаче директорите се назначават от работниците? Всеки случай не в Швейцария или Америка. Явно доста едностранчиво разбират някои демокрацията. „Крилатият“ израз „всеки краде и пак има“ не е ли показател за цинизма на самите нас към държавата и държавните институции? Държавата – това сме ние, но не допринесохме ли и ние за нейното съсипване? Всички произвеждахме некачествени изделия, а после си разменяхме чрез пазара „благата“ на собствения си труд. Да не говорим, че за направата на едно изделие се използва от 50 до 250 процента повече енергия, отколкото в развитите страни. В същото време невероятното презапасяване с материали на фирми и предприятия доведе до дефицит на пазара. Те и досега, с малки изключения, лежат по складовете. Може би ще им мине срокът и ще изгният, но няма да излязат на пазара. А от държавния глава Желев и премиера Луканов чакаме помощи от чужбина! В доклада на ОИСР (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие) за проблемите на България недвусмислено се предупреждава, че нашата страна рискува по-скоро да бъде „ограбена“ във финансово отношение, отколкото да получи високоефективни капиталовложения, гарантиращи бърз преход към рационализиране на стопанската структура и в по-далечно бъдеще изобилие от материални блага за обеднялото население. макар че се прогнозира официално направените кредити да нараснат, те няма да покриват потенциалните нужди. Те ще имат скромно икономическо значение за страната. Не е сигурно също дали притокът на финансова помощ ще компенсира доставките на евтина съветска енергия. Знаем за жестокия удар, нанесен по енергетиката ни. поради липса на вода не работят водноелектрическите централи. А и сега поради остаряване и екологически съображения някои от тях ще излязат от строя. Основание за подобен песимизъм дава и друго: ако спечеленото чрез ограничителните мерки в икономиката бъде предназначено изцяло за погасяване на външния дълг, а не за нови инвестиции и потребление. Експертите отправят особено остро предупреждение във връзка с приватизацията. Според тях необмислени промени при собствеността могат да сменят държавния монопол с частния. В едно от последните си интервюта по френската телевизия президентът Митеран защити много енергично запазването и укрепването на държавната собственост. Той посочи, че тоталният либерализъм в икономиката е доказал своята непригодност даже в такива страни като Англия и САЩ. Западните държавници се въздържат да дават оценки, а препоръчват всяка страна да решава според своите условия. Те са абсолютно убедени (за разлика от нас), че с помощи радикални национални проблеми не се решават. Дори световноизвестният мехословашки икономист Ота Шик, който живее и работи в Швейцария, е против бързия преход: „С „шокова терапия“ бихме предизвикали не само огромна инфлация, но и масова безработица. Страхувам се, че такъв резултат би поставил значителна част от населението срещу пазарната икономика, могат да станат непредсказуеми неща.“ А членът на Британската академия Алек Ноув е категоричен: „Някои икономисти предлагат скок в пазара и да се разкрепостят всички цени. Да, ако болният не умре от възпаление на белите дробове, то той ще оздравее. Но гаранция няма. Аз мисля, че не бива да има хвърляне в бездната.“ В икономиката чудеса не стават, включително и в България. Ако се вземе предвид световният опит, положението на България ще продължи рязко да се влошава по линията на спиралата, тъй като страната навлиза във фаза, при която общият размер на подлежащите и на изплащане лихви – сега около 1 милиард долара, започва да повишава притока на външни постъпления. Така за обслужване на външния дълг само през 1989 г. е било необходимо да се отклонят 79 на сто от валутните постъпления от експорта на страната. Истинска катастрофа обаче е тъкмо в областите, където очаквахме големите пробиви. Десет от най-важните фирми и стопански организации, които имат ключово значение, не са достигнали и 60 на сто от миналогодишния обем на продукцията си. Това са „Нефтохим“, „Кремиковци“, ДЗУ, „Бултартабак“, ИНКОМС, „Българка захар“, „Електрон“, „Полимет“, „Балканкар“, ЗИТ. Цялото общество е много разтревожено от тенденцията за изтичане на мозъци на Запад. Ако това продължи, има опасност преходният период към пазарна икономика у нас да бъде много дълъг и труден. Бавно, но сигурно ни настига зловещата сянка на стагнацията. От друга страна кризата роди насилие, което застрашаващо нараства. Нужни са мерки овреме. закъснеем ли, цената може да бъде невероятно висока. Крадци ограбват ежедневно предприятия, магазини и частните ни домове. Никога не е имало толкова чудовищни убийства, изнасилвания и гавра над личността. Когато обществото започва да гние, нравите и моралът са последните добродетели, на които се залага. Едва след няколко месеца, притиснати в обятията на студа, мрака и глада, ще осъзнаем съпътствуващата ни мрачна перспектива. За другите източноевропейски страни дяволът не е чак колкоз черен, но не и за нас. Дано да греша.
Стефан КАЦАРОВ