Адът, това е Дадааб

Градът на ужаса расте между Кения и Сомалия. Влезте в най-големия бежански лагер, ако ви стиска

[ad id=“225664″]

„Бежанец“ е опасна, режеща дума. Пробива ума. Човърка го с ръждивия си връх. Всява страх от инфекции.

Ние, европейците, все по-често си представяме как сирийци, афганистанци и иракчани се вклиняват в познатия ни, подреден свят и го заразяват. Но те не са единствените „антитела“, които ни плашат. Потръпваме от още хиляди непознати очи, вперени в нас. Тъмните очи на най-големия бежански лагер в света и, може би, най-страшно място за живеене на Земята.

[ad id=“263680″]

Какво е това място ли? Град с размерите на Пловдив, легнал сред нищото. Град от жълта пепел и остри тръни, където термометърът скача до 45 градуса през сухия сезон. Град без тухли и бетон, без електричество и водопровод, без пътища и канализация, без достатъчно храна и лекартва. Град с половин милион жители и само с 35 000 дупки в земята, наречени тоалетни. Град, в който никой няма право нито да работи, нито да избяга. „Град“, известен с името Дадааб.

Разположен в Кения, най-големият бежански лагер на планетата приютява хора от съседната, раздрана от конфликти Сомалия, от размирните Судан, Етиопия и Еритрея. Бежанци пристигат всеки ден, от началото на 90-те години до днес. Някои живеят в лагера от четвърт век, други – отскоро. Десетки хиляди са родени в пепеливия ад. А още толкова са умрели, умират или ще умрат в него.

Светът е наясно, че това място е страшна, болезнена рана, но не знае как да я превърже. Кения също страда от пулсиращия като цирей лагер  и заплашва, че ще го затвори до края на юни. Каква ще бъде съдбата на половин милион озверели от глад и безнадежност хора? Накъде ще тръгнат? Колко от тях ще сигнат до Европа?

[ad id=“263680″]

..

Градът на ужаса

Къде всъщност е началото на пътя, който води към ада Дадааб?

Всичко започва през 1991 година с битката за Могадишу, белязана от масови убийства и масов глад. Подгонени от терора, 90 000 сомалийци пресичат границата с Кения. После пристигат още, притиснати от гражданската война. С времето бежанският лагер край границата се разраства до неописуеми размери. Днес, по официални данни, той приютява 434 000 души. По неофициални, става дума за 600 000. За всички тях  експлоадиращите бомби и свистящите куршуми вече са спомен. Но спомен, за който плащат жестока цена. Защото Дадааб е затвор под вечното слънце. Домовете са колиби от бодливи клони – единствената растителност наоколо. Късметлиите имат ламаринени покриви. Останалите – парцали и найлони. Стар календар със зелена ливада е „стена“ на една от „постройките“, приютили многолюдно семейство.

Картофи и ислямски тероризъм 

Натъпкани една до друга, подобията на къщи образуват криволичещи, мизерни улици. Те, от своя страна, изграждат град с абсурдна пазарна икономика. Търговията в него се крепи на нещо просто – препродажба на хранителни помощи от Световната програма по прехраната към ООН.

На всеки две седмици обитателите на лагера получават задължителна дажба – кошница с ориз, зърнени продукти и мазнина за готвене. Хиляди обаче са готови да я продадат, с парите да купят друго – домати, картофи или захар. Желаните стоки, по ирония, са произведени в Сомалия, точно на териториите, контролирани от ал-Шабаб – ислямските терористи, заради които сомалийците бягат в Кения! Невероятно, но факт – доматите финансират войната. Черната икономика цъфти (и предлага всичко, от iPhone до камион Isuzu), захранвайки кървавия конфликт. Неслучайно, сомалийците наричат своя черен пазар „Босна“. Те знаят, че пазарът е война.

[ad id=“255238″]

Разбира се, не всичко в Дадааб е внос от военната зона или помощ от ООН. В лагера, въпреки забраните, работят две фабрики с нелегални генератори за ток. Едната произвежда паста, другата – сладолед. Обяснимо. Все пак, Сомалия е била италианска колония.

Родени в затвора

Създаден като временно решение, за четвърт век Дадааб се е превърнал в постоянно местообитание. Макар и ужасяващ, животът не спира. Хората се влюбват, правят секс, раждат деца. Всеки месец се появяват около 1000 бебета (по-малко, отколкото в София, но повече, отколкото в Пловдив). Ето защо в Дадааб има както бежанци, така и второ, дори трето поколение местни.

Родените в лагера не познават живота навън. Като например 25-годишният Мохамед Абдулахи и съпругата му Сара. И двамата са деца на бежанци, пристигнали в лагера в началото на 90-те. Тригодишната им дъщеря Сумайя също е родена тук. Малката е едно от 6000-те внучета на онези, вдигнали първите колиби насред пустоща. „Не искаме дъщеря ни да израсне с мисълта, че животът може да предложи само това. Мечтаем да има държава, която да нарича свой дом, да има образование и шанс. Но колкото повече остаряваме, толкова повече разбираме ограниченията на нашия живот“, казва майка й.

За да опишат мъката си, тя и много сомалийци използват думата buufis. Дума, която изразява усещането за безнадеждност и забрава. И описва пъплещите, вдишващи прах и издашващи отчаяние човешки сенки, които никога няма да имат работа или планове.

[ad id=“218548″]

..

 Спасителен футбол или самоубийствена лотария

Обитателите на Дадааб имат две убежища, които ги пазят от лудостта. Едното е футболът. Обречени на безработица и на безвремие, те са хипнотизирани от топката. Прекарват дните си в зяпане на висшата лига по телевизори, захранвани с незаконно електричество. Малко след като парещото слънце се запъти към хоризонта, мятат топката в прахта. Всеки отбор има лого, история, песен и, разбира се, враг. За момчетата футболът е религия, а ФИФА е бог. Гюлед, млад сомалиец, избягал от плена на ал-Шабаб, е луд по играта. За него тя е спасение – въображаемо зелено поле, в което тичаш към мечтите…

Другата надежда на бежанците е хазартът. Почти всички в Дадааб играят лотария, която раздава не пари, а свобода. Всяка година 2000  души получават право да заминат за САЩ, Канада, Европа или Австралия. Прекрасно, нали? Докато не се окаже, че сестра ти, съучениците и приятелите ти отлитат далеч. А ти оставаш. Такъв е случайт с Тауани – млад мъж, изпаднал в тежка депресия, след като лотарията го е разделила с близките му.

[ad id=“218001″]

..

Най-големият провал

Освен за бежанците, Дадааб е страшен и за кенийската държава-гостоприемник. Лагерът изсмуква ресурсите й. Останалите, относително стабилни африкански държави, отказват да й подадат ръка в поддържането му. Развитите страни също не са особено щедри след разразилата се мигрантска криза заради войната в Сирия.

В тази ситуация сомалийските ислямсти Ал-Шабаб продължават активно да набират последователи от Дадааб за своите атаки в Кения. Използват лагера като порта към сърцето на страната. През пролетта на 2015 година групировката се промуши в държавата и изби 147 млади хора и рани още десетки в Университета в Гариса. Две години по-късно терористите поеха отговорност за смъртта на 67 души в мол в Найроби.

Разбираемо, Кения иска да се отърве от Дадааб. Заплашва да затвори лагера до края на юни, поставяйки живота на близо половин милион души в риск. Затваря ушите си за броженията на ООН, „Амнести интернешънъл“ и други хуманитарни организации, които от години работят на същата тази територия – създават училища за децата, осигуряват здравни грижи, раздават храна. Едновременно обаче международните институции не решават основния проблем. Не успяват да наложат мир. А това вече е провал.

[ad id=“263680″]

..

А сега, накъде?

Междувременно условията в Дадааб се влошават. В последните месеци дажбите са наполовина, защото финансовите ресурси на Световната програма по прехраната на ООН не стигат за нуждите на половин милион бедстващи. Разбира се, бежанците, сред които и хиляди деца, имат избор: да опитат да оцелеят в лагера; да се върнат в Сомалия, където ги очакват куршуми или терористи, търсещи свежи попълнения за армията си; да тръгнат нелегално, с риск за живота си към Либия, оттам да се качат на лодка за Италия и да се молят да стъпят на бряг, преди ледените води да ги погълнат…

ОТЧАЯНИЕ В 7 КАДЪРА

Бленда, отворена като ужасена зеница.  Фотографът Адам Фъргюсън се взира отблизо в Дадааб.  Цялата серия снимки е тук.

Строителните материали – дънери и клони. Бетон, тухли и стомана в лагера няма, защото кенийските власти забраняват изграждането на постоянни структури.

theweek.bg