В ПРЕДПРИЯТИЕТО, където работех – дано и при вас не е така, – бяхме все „наши“ и „ваши“.
„Нашите“ бяха с директора, „вашите“ – с главния инженер, и се гледаха, сякаш са пропили един на друг бащиното си имане.
Когато ме назначиха в предприятието, всички – и „наши“ и „ваши“- ми кимаха ласкаво и ми се усмихваха. Не бях „наш“, не бях „ваш“, но можех да стана такъв, и инакъв…
[ad id=“225664″]
Един ден директорът ме повика в кабинета си, почерпи ме с бонбони „Асорти“ и коняк „Плиска“, тупна ме окуражително по рамото и ми рече:
– Виж какво, Дилберов! Имам предвид едно наше момче за твоя цех. Учило две години в музикална гимназия, специалност фагот. Може да го използваме и в самодейността… С две думи, съгласен ли си?
Аз си взех един увит в станиол бонбон и казах, че и с три думи не съм съгласен. Нямам нищо против музикалното образование и самодейността, но на мене ми трябва фрезист – седми разряд, а не фаготист…
ДИРЕКТОРЪТ ме погледна не точно така, както се гледат влюбените, прибра бутилката и кутията „Асорти“ в барчето и шумно затръшна вратичката. Останах с впечатление, че съжалява и за станиоловата обвивка на бонбона, която беше още в ръцете ми…
Усетила по неведоми пътища промяната в директорското настроение, секретарката ме изпрати като отворен хладилник „Мраз“. А уж щях да й давам уроци по шофиране извън града…
Скоро по айсберзите, които изплуваха в очите им при среща с мене, можех безпогрешно да определя кои са „нашите“.
[ad id=“263680″]
След около седмица, през обедната почивка, главният инженер ме улови под ръка:
– Чух за принципната ти позиция пред директора по оня въпрос. Браво! Чест ви прави на вас, младите, че си казвате направо това, което ви е на сърцето. Ех, ние едно време…
И ме потупа дружески по рамото. После ми бутна в ръцете една обемиста папка чертежи:
– Това е предложението на един наш човек, златен майстор. Виж там, като член на комисията по рационализациите…
В гласа му звъннаха сребърните звънчета на Моцарт…
СЛЕДОБЕД разлистих папката с чертежите и видях, че това, което „златният майстор“ предлага като рационализация с голям икономически ефект, е нещо средно между вечен двигател (перпетуум мобиле) и парната машина на Джеймс Уат. Съобщих по телефона заключението си на главния инженер и долових през глухото пукане на слушалката как сребърните звънчета в гласа му прозвучаха като Бетонови удари на съдбата…
На следващата сутрин директорът и главният инженер проведоха комай за пръв път от толкова години една напълно съгласувана между двамата акция. Извикаха ме при себе си и укорно ми казаха:
[ad id=“236999″]
– Не ти прилича, Дилберов!
– Млад човек си…
– А такова двуличие и безпринципност!
– Ни се водиш, ни се караш…
Накратко, напуснах „по взаимно съгласие“.
СЕГА СЪМ в друго предприятие. Колективът там е чудесен, работата ми – един път. Но като гледам как началникът ми и неговият заместник тайничко един от друг, ме потупват по рамото и ми се усмихват благоразположено, обземат ме тягостни, зловещи предчувствия.
Май пак ще ставам безпринципен…
Извадка от страницата хумор и сатира на вестник Труд, брой 170, 1969 г.,Стефан Зайцаров
