Актьорът Франко Неро, който бяга от скуката на винаги красивия герой победител
„Аз съм от малкото актьори, които са се снимали във всички жанрове и винаги искрено съм се забавлявал“, казва италианският актьор Франко Неро във Варна, цитиран от БТА. Той беше специален гост на 32-рото издание на Международния филмов фестивал „Любовта е лудост“ и получи голямата награда за цялостен принос към световното кино.
Неро е влязъл в повече от 250 роли, а догодина се очаква да играе в български филм. Той казва, че е избрал да бъде „истински актьор“, като избегне скуката на винаги красивия герой победител.
„Избрах да бъда истински актьор, да сменям жанра и да поемам рискове, което ще доведе до върхове и спадове по пътя, но ще събирам плодовете на своя труд“, казва Неро.
На фестивала „Любовта е лудост“ Неро се представя с филма „Щастливи дни“ на младия режисьор и сценарист Симоне Петралия. В него си партнира с Анна Галиена, Мария де Медейрос, Марко Розети. Филмът разказва за любовна история, като интерпретира темата за края на живота и за любовта, която поддържа духа.
Следващата година предстои Неро да се снима във филм на българския режисьор Джеки Стоев, а в момента приключва монтажът на последния му филм – „Имението“, режисирано от сина му Карло Неро.
Актьорът участва и в оперни и театрални спектакли, но не играе редовно на сцената.
„За щастие живея от това, което работя, и винаги съм отказвал участие в реклами“, казва той.
Франко Неро e роден през 1941 г. в Парма, Италия с името Франческо Спаранеро. Склонността му към актьорството се проявява още в тийнейджърските му години, когато започва да организира и участва в ученически пиеси.
След кратък престой в местното театрално училище се премества в Рим, където се присъединява към малка група приятели с цел да снимат документални филми. Все още несигурен в крайното си призвание, той работи на различни места в екипа.
Учи икономика и търговия в Миланския университет и се появява в популярни италиански фоторомани.
През 60-те години младият Неро се мести да живее и работи в Милано. Той работи като фотограф, когато е открит от режисьора Джон Хюстън. Неро играе във филма му „Библията: В началото“ (1966), но голямата му популярност идва с ролята му на Джанго (1966) в едноименния филм на режисьора Серджо Корбучи.
Героят – самотният стрелец, повлякъл ковчег след себе си, придобива широка известност и донася на Неро огромна популярност.
В средата на 60-те години спагети уестърните набират скорост в световен мащаб, но Неро не се ограничава само с такива роли, а участва във филми от всякакъв жанр през полицейските филми, филмите на ужасите и фантастиката. Работи с едни от най-добрите европейски режисьори, като Луис Бунюел, Райнер Вернер Фасбиндер, Клод Шаброл, Сергей Бондарчук, Михаил Какоянис, Елио Петри, Марко Белокио, Енцо Г. Кастелари и много други.
През 1967 г. Джошуа Логан го включва във филмовата версия на мюзикъла „Камелот“ (1967), като за ролята си Неро е номиниран за наградата „Златен глобус“.
В края на 60-те и през 70-те години, с раждането на политическото кино, Неро става един от водещите актьори в това ново направление с филми като „Бог с нас“ (1970), „Изповедта на един комисар пред прокурора на Републиката“ (1971), „Следствието е приключено: забравете“ (1973), „Убийството на Матеоти“ (1973), „Мусолини – последното действие“ (1974).
Но успоредно, а и след залеза на политическото кино Неро продължава да се снима и в чисто комерсиални филми като „Триумфалният марш“ (1976) на Марко Белокио или „Querelle“ (1982) на Райнер Вернер Фасбиндер.
В началото на 80-те Неро започва да пише, да режисира и да продуцира собствени филми. Между продукциите отделя време и за театралната сцена. Неро работи и за благотворителни организации.
Носител е на много награди, а през 1992 г. за артистичните му заслуги президентът на Италия го удостоява с рицарско звание на Италианската република. През 2011 г. е удостоен от университета Брунел в Лондон с почетната титла доктор хонорис кауза, а в Торонто – със звезда на Алеята на славата.
През 2012 г. режисьорът Куентин Тарантино кани Неро да изиграе отново Дажанго – в „Джанго без окови“, за който Тарантино се вдъхновява
от превърналия се в класика филм на Корбучи.
„Срещахме се постоянно през годините до пандемията от COVID-19. Каза ми, че иска да снима следващия си филм на лента, защото не е почитател на дигиталното“, разказва актьорът за Тарантино, когото определя като „гений“.
Преди дни в превод на английски излезе „Джанго и останалите“ – книгата на Неро, в която актьорът споделя подробности за работата си с режисьори като Клод Шаброл, Луис Бунюел, Райнер Вернер Фасбиндер, Сергей Бондарчук, Куентин Тарантино.
Recent Posts
Сбогом Елена!
Ужасна трагедия отне живота на дългогодишния журналист Елена Дюлгерова (62 години) и внучето й Иван…
