Ангелите да ви водят, момчета мили! Изпихте живота на „екс“, поколение сбогувахте с детството

Автор: Елена Дюлгерова

Пет години и половина след Чочо си отиде Иван. Ласкин. Няма никакви съвпадения или поличби – така било писано. Две момчета, през десетина години родени – двама бунтари,  символите на едно поколение и половина, чието детство безвъзвратно си замина с тези двамата прекрасници. Искам да разкажа.

СПОМЕНЪТ МИ С ИВАН

Едно от първите интервюта, съкровено първи, като истински дипломиран журналист. Някъде – 1987-а.

Накъдето и да погледнеш  – „Васко да Гама…“ Аз прощъпулвам в „Народна младеж“. Вика ме – не помня кой началник. „Можеш ли да направиш интервю с Иван Ласкин – пита и се почесва по веждата – Обаче, чешит момче било, да знаеш. А и учителите, нещо? Ще го намериш ли?“

Хич и не се замислям. „Че как няма да го намеря, ега ти кефа“, полазват ме онези буболечки, които по-късно ще узная какво означават, когато нещо трябва да напишеш, и няма „не“. „Правя го, бе, това е.“

Ама пък много готин беше филмът, как да не ми се прииска да ида да го видя тоя „Васко да Гама“…

Отивам. Седмо СУ „Свети Седмочисленици“ на „Шишман“. Питам, казват ми къде може да е. Намирам го. „Здрасти – викам – Аз съм от „Народна младеж.“ „Ми, добре“, отвръща, и зяпа някъде встрани.

„Аз, за интервю“ – нещо такова изпелтечвам, макар да съм „кака“ и да се опитвам да се държа наперено.

„Ми, питай“, позволява ми източилият се вече Васко от село Рупча.

Нещо питам, той нещо ми приказва.

…Докато си приказваме, изневиделица се примъква някаква другарка учителка. Строга, с изпънати скули и неумолима. Дръпна ме – без да се извини нито на Иван, нито на мене.

„Я го оставете, диплома няма да вземе. Надул се е, прави, каквото си иска.“ Нещо такова избълвичква учителката, която така и не запомних.

Иван гледаше ехидно отстрани. Направо си се кискаше.

Винаги по-късно продължи да прави, каквото си иска. С това и ще го запомним.

Казах благодаря да другарката и се върнах да си додрънкаме с новия ми приятел – аз „кака“, той дете – според тогавашните ми представи. Бил е на 17, аз – на 26.

Не помня какво съм питала. Не помня и какво ми е разправял оня тийнейджър, източил се като мотовилка само за година-две след снимките на хита, с който се прослави. Стана хубаво. Мен ме похвалиха. За оная даскалица със скулите, не знам и не ме интересува. На Иван най-вероятно не му е пукало.

Тогава не е знаел, че ще му пука някога за някоя си Александра; децата; вероятно Мирослава Гогова, бившата му съпруга и майка на първата му дъщеря.

***

Иван порасна, стана актьор. Голям, и човек голям порасна. Намериха се с Александра. Много любов, много.

… А с Пепа Николова бяхме комшийки, децата ни – почти връстници. Често си пиехме кафето, сврени до магазинчето под техния блок. Аз тайно си бях харесала Александра за снахичка, ама и двамата не проявиха интерес.

***

„Уф, ма Елено, много ми харесва това момче Руслан Мъйнов, за Александра.“ (монолог на Пепа)

„Ми те, като твоя са го приели без изпит в Университета, и аз да се обадя Алексанра да я вземат другаде – само не във ВИТИЗ“, дърдореше през смях. Туй – след като й разправях безпир как синът ми след НГДЕК вече е студент.

Мисля, че Пепа се гордееше, че Александра стана актриса.

А стана необуздано прелестна, окрилена от своето момче, Иван Ласкин. Нейното момче…

***

СПОМЕНЪТ МИ С ЧОЧО

Ще го разкажа по-кратко.

Пак интервю. Чочо, любов с Йоана Буковкса. Любов голяма.

Обаче кофти, приятелка съм с майка й, Велина. Бог да я прости с ден днешен.

…Чочо ме кани на интервю в досами ремонтирания му дом на пряка на „Витошка“. Наследствен.

Таман продумваме, явява се Йоана. „Здрасти – кима ми и се обръща към Чочо: „Да ида ли да купя препарати за чистене?“ Той вика: „Да, иди.“

Пак така „иди-доди“ – говорим си. Най-силно бях впечатлена от усмивката, с която зарече: „И да не забравиш да пишеш, Мария Сапунджиева роди днес втори син!“

Това е филм.

Поклон, момчета мили! Обич и поклон, хлапета недодялани!