Антируският културен бойкот като театър на абсурда

Снимка: Andrey Rudakov/Bloomberg

Тази седмица Филхармоничният оркестър на Кардиф премахна популярната увертюра „1812“ на Пьотр Илич Чайковски от предстоящата си програма заради инвазията в Украйна. Творбата шумно възхвалява руската съпротива срещу нашествието на Наполеон.

Това абсурдно решение – Чайковски е смятан от своите националистически съперници през XIXв. за западняк, следва други културни забрани, които съчетават модерната култура на отмяната (т.нар. cancel култура – б. ред.) със старомодната военна истерия. Един италиански университет дори се опита да оттегли курс за великия руски писател Фьодор Достоевски, отбелязва Bloomberg.

В началото на Първата световна война английският писател Греъм Грийн пише, че антигерманските настроения са били толкова ожесточени, че куче от породата дакел (dachshund) е било замеряно с камъни. (Американският киноложки клуб преименува породата на „кучето на свободата“, а британците преименуват немските овчарки на „елзаси“). Трябва ли сега да се страхуваме за безопасността на кучетата от породата борзая по улиците на Ню Йорк и Лондон?

Поведението на Кардифската филхармония може да изглежда комично, но прекъсването на културните връзки с Русия не е повод за смях. Санкциите играят важна роля за намаляване на способността на Русия да заплашва другите. Всеобщият културен бойкот обаче ще навреди на онези, на които трябва да се помага – смелите творци, които се противопоставят на Кремъл. 

Трябва да се поучим от грешките на миналото. По време на неумелия културен бойкот на Южна Африка от 60-те години на миналия век както държавата на апартейда, така и нейните врагове са подложени на цензура. По-късно правилата бяха смекчени, за да се позволи на артистите, борещи се срещу апартейда, да работят в чужбина.

Днес културните и спортните организации, свързани с руската държава, трябва да бъдат санкционирани, но от това страдат и невинни. Логично е да се забрани на националния отбор на Русия да участва в Световната купа по футбол. По същия начин беше правилно да се провали Гран При на Формула 1, което трябваше да се проведе в Сочи, и да се изхвърли Русия от конкурса за песен на Евровизия. 

В Лондон копродукцията на „Лебедово езеро“ между Болшой театър и Кралската опера попада в същата категория, макар това да е трудно решение. Прочутата трупа се използва като витрина на спонсорираната от държавата руска култура. „Нашият спор не е с руския народ, а с режима на Путин и ужасяващите хуманитарни последици от нахлуването в Украйна“, казва Алекс Биърд, главен изпълнителен директор на операта, в която работят множество руски и украински таланти. Въпреки това той смята, че не би било уместно да се изисква от отделните артисти да осъдят инвазията, дори само поради страх от последствията за техните приятели и роднини у дома.

Решенията за прекратяване на официалния културен обмен оставят горчив вкус. В разгара на Студената война дезертьорството на големите звезди на руския балет Рудолф Нуреев и Михаил Баришников от гастролиращата им трупа се възприема като символично поражение за Съветския съюз.

Британският виолончелист Джулиан Лойд Уебър си спомня как един от най-големите руски изпълнители на своето изкуство, Мстислав Ростропович, решава да изсвири Концерта за виолончело на чешкия композитор Антонин Дворжак със „сълзи на очи“, след като съветските танкове влизат в Прага през 1968 г. „Това говори повече от думите“, казва той.

Дори когато отношенията между Изтока и Запада са дълбоко замразени след съветската инвазия в Афганистан през 1979 г., обменът между артисти и интелектуалци дава кураж на дисидентите от другата страна на Желязната завеса.

Смелите руски художници, свещеници и интелектуалци са гръбнакът на опозицията срещу автократите в страната в продължение на векове. Западът трябва да внимава да не изолира тези, които представляват съвестта на страната.

Може би ако още няколко западни лидери бяха гледали филма на Андрей Звягинцев „Левиатан“, излязъл през 2014 г., щяха да разберат по-добре природата на своя кремълски антагонист. Действието на „Левиатан“, развиващо се в замръзналия север, беше притча за руската държава и официалната православна църква, които са прогнили до мозъка на костите си.

Повече от десетилетие преди настоящия конфликт един руски писател на бестселъри, Владимир Сорокин, пророкува крайната цел на Путин. Романът на писателя от 2006 г. „Денят на опричника“ описва една антиутопична Русия през 2027 г. с цар в Кремъл, обслужван от тайна полиция, наподобяваща бруталната охрана на Иван Грозни. „Великата руска стена“ отделя страната от западните ѝ съседи. Оказва се, че съвременният руски език е изпълнен с китайски изрази, страната не произвежда нищо сама, а царят, както накрая научават читателите, е подчинен на Пекин.

Произведенията на Сорокин не трябва да бъдат отменяни. Напротив, те трябва да бъдат част от всяка учебна програма по международни отношения.

Още новини четете в Bloomberg TV Bulgaria

https://www.investor.bg/