„Без обща памет“. Кой и как живее с травмата на престъпния „Възродителен процес“ в Германия

„Спомням си как ни изхвърлиха от автобуса заради баба ми, която беше с шалвари“

„Спомням си как си играехме с момчетата от махалата на село, и как милиционерите идваха и , без да ни питат, ни събуваха панталоните, дали сме обрязани“

„Тогава не съм била родена, но знам от родителите ми, че малко след това са напуснали България…“

Запомням тези истории от една майска среща в Мюнстер. Подобен разговор в Германия ми се струва рядкост. Инициативата е на немско-българското дружество „Памет“ и на немско-българската родителска инициатива „Ян Бибиян“.

Те събират на едно място хора от българската общност за разговори около майските протести на българските турци през 1989 година, дали началото на падането на комунизма.

За част от участниците преживяното тогава е дълбока травма. За друга част – една съвсем нова история.

Изчезващата памет за 1989

Този разговор показва нещо, което знаем – паметта за 1989 е фрагментирана, разделена на парчета, изчезваща, липсваща. Престъпленията срещу българските турци са фрагменти, за едни болезнени, за други – лишени от всякаква емоция.Ние нямаме обща емоционална памет за случилото се в България през 1989-та.

Но кои сме „ние“? Дали начинът, по който дефинираме това „ние“ не е продължение на травмата, на подмяната на езика, на начина, по който комунизмът ни накара да мислим себе си и другите?

Доколко всеки от нас носи и предава травмата – чрез безразличие, затваряне, мълчание?

Чужденци в родината си

Байрям Гета е внук на Байрям Гета, легендарния борец срещу бруталните репресии и смяната на имената на помаците в Корница, който почина на 86 години миналата година.

Байрям живее със семейството си в Германия. Една от причините да напуснат заедно България през 2011 година е това усещане:

„Казах си, по-добре децата ми да растат като чужденци в чужда държава, отколкото като чужденци в родината си!… Ние в Германия, въпреки че сме чужденци, се чувстваме равноправни граждани !“

Байрям казва, че самият той не иска да се връща към мрачните преживявания от миналото и няма с кого да се разговаря по темата.

„Имаме групи във социалните мрежи и там поддържаме контакти. Младото поколение почти не се интересува от историята за репресиите! Единствено ние, които сме били пряко засегнати и сме преживели това злодеяние на гърба си, ще носим спомените до смъртта си!“.

Разбитите мечти и безразличието

Несрин Фелиз днес живее със семейството си и работи в Щутгарт. Продължава да я измъчва въпросът с безразличието, което среща, когато цялото семейство е прогонено от България в Турция.

„На 09 юни 1989 г. заключих вратата на апартамента, знаейки че тази врата няма никога вече да се отвори за нашето семейство…Спомените избледняват, но враждебните погледи на служителите от МВР Добрич (тогава Толбухин) и от концлагера Белене са дълбоко запечатани в паметта ми.

Зад решетките баща ми пробваше да ме успокоява, че страхът е нормално чувство в ситуация на реална опасност…Бих искала да забравя безразличието и страха в погледите на познати и съседи, които минаваха на другия тротоар като ни видят. Бих искала да забравя годините като ученичка в езиковата гимназия, безразличието на учителите и съучениците ми. Какво не бих дала някой да бе ми казал – „разбирам те“, казва Несрин.

„Защо владееше безразличие, защо мнозинството искаше да остане глухо и нямо, защо имаше толкова много извършители на жестокост. Защо само малцина се противопоставиха на тези нелепи заповеди. Толкова много “Защо” за едно 16 годишно момиче, което само преди дни имаше мечти…“

Несрин разговаря по темата в Германия предимно с немските си колеги и приятели. От тях среща разбиране.

„Те много често сравняват моите разкази с периода след 1945 г. до 70-те години в Германия, когато е било още трудно да се възприеме изцяло истината за нацистка Германия.“

Марина Лякова е доктор на социологическите науки и научен сътрудник в института за трансдисциплинарни науки в Университета в Карлсруе. Тя е автор на първото мащабно изследване на българската миграция в Германия – от началото на социализма до днес.

Тя потвърждава, че от разговорите, които води през годините, темата за престъпния „Възродителен процес“ е премълчавана. „Сред възрастните, които са преживели насилието, тя остава дълбока, незараснала рана.“

Лякова поставя въпроса и в по-широката рамка на масовата миграция към Германия.

„Масовата миграция на български турци към Германия започва след 2007-ма година, когато България става член на ЕС“, казва тя. „До 2014 година, когато германският пазар на труда се отваря напълно за български граждани, българските турци намират препитание предимно в сивия сектор на заетост – нещо типично за голяма част от идващите по онова време трудови мигранти от България.

Владеенето на турски език, въпреки лингвистичните различия, е от помощ за намирането на работа особено в така наречения „етнически сегмент“ на пазара на труда – в многобройните турски заведения, магазини, но и по строежи и в областта на логистиката. Турската диаспора в Германия ги приема, бързо се създават мрежи, които улесняват започването на работа, намирането на жилища, миграцията и настаняването на цели семейства.

Лякова отбелязва и една особеност.

„Българските турци са класически пример за „общност в общността“ – те не са отхвърляни като „чужди“, но и не са приети напълно нито от немските турци, потомци на гастербайтерите от 60-те години, нито от българите. Образуват своя общност, със свои приятелски кръгове. Понастоящем вече установилите се български турци подават ръка на новоидващи от България. Много от установилите се вече имат свои магазини, заведения, бизнеси“.

Разпознава ли българската държава българските турци за свои граждани

Доколко българската държава разпознава или не българските турци като „свои граждани“ показа трагичният инцидент в Солинген миналата година, когато при пожар изгоря българско семейство от турски произход – загинаха баща (на 28 г.), майка (29 г.) и две момичета – на 3 години и на 5 месеца.

Първо реагира турското консулство в Дюселдорф. Трябваше да минат дни, за да има официална реакция на българското външно министерство.

11 българо-немски организации и сдружения в Северен Рейн-Вестфалия, обединени в съюз, изразиха тогава болката и съчувствието си в писмо до медиите.

Даниел Руменов, председател на немско-българското дружество „Дунав” в Дюселдорф, смята, че има какво да се направи, за да станат българските дружества по-привлекателни за всички български граждани.

Според него преди всичко трябва да се разшири пакета от услуги, което едно дружество предлага. „Турскоговорящите българи често биват добре поканени от турските дружества, защото там обгрижването не е само около децата, а доста често е обвързано и с консултантска дейност, примерно превод на писма за търсене на работа и други подобни.“

Марина Лякова отбелязва, че зоните на близост между германско-турската и българо-турска диаспори са езикът и религията.

„В същото време това са и зони на раздалечаване – германските турци са по-консервативни, езиковите диалекти са различни. Близостта с България пък е свързана с всекидневието, с масовата култура – музика, телевизионни предавания, реклами, анекдоти. Разбира се и с език и образование. След 2014 година идват и много млади хора, които следват, оформя се типичната „средна класа“ сред българо-турската диаспора, която живее в Германия със самочувствието на принадлежаща към ЕС.“

Тази обща принадлежност към „средната класа“ и това европейско самочувствие могат да се окажат важен елемент за преодоляване на травмите от миналото. Първото условие за излизане от травматична ситуация е усещането за стабилност и сигурност.

Росица Байрактарски, директор на българското неделно училище „Аз Буки Веди“ в Кьолн, отбелязва нарастващо търсене на училището от български турски семейства, които изпращат децата си да учат български език.

„Родителите много искат тези деца да могат да говорят в България на български – което говори за връзка“, казва тя.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036