Бизнес по нашенски

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 30, 1991 г.
БИЗНЕС ПО НАШЕНСКИ
В последно време хората като че ли са пощурели да правят бизнес. Виждаш как просто за часове пред прозорците на жилището ти изникват ламаринени бараки, от които заедно с размътената кафява водичка строи сладникава ориенталска музика. А някои предпочитат да въртят търговийката си „на крак“, предлагайки под потулената чанта дефицитни стоки със силно либерализирани цени. И всичко това става пред добродушните погледи на контролните органи. Явно някои категории граждани са решили за кратко време да направят големи удари, използвайки безвластието в нашата страна, а също така и безплодните процедури в парламента, които не дават възможност на депутатите да видят, че навън животът се развива лавинообразно и къса оръфаната народна дреха.

[ad id=“225664″]

И с целия този конгломерат от предприемчиви люде ние имаме сериозно намерение да влизаме в Европа, но колко качествено е тестото, от което искаме да замесим хляба на нашия утрешен ден? Защото случките, които ще разказа, ни доказват защо и преди не успяхме да се доберем да стандарта на тая пуста Европа. ХАЙДЕ НА МАЧ! Навярно годината трябва да беше 1976-а. Не съм съвсем сигурен, но за това пък съм съвсем сигурен, че беше есен, че часът беше седем в късния следобед, а предприятието, в което имах служебна среща, се наричаше „Железник“. Голямата входна врата на завода ме посрещна широко отворена, но зад нея ме обгърна тишина. Тръгнах по осветената алея, която водеше до един от цеховете. Безлюдие беше сковало машините, а до края на работното време имаше още цели три часа. Кое беше прогонило хората от тук? Навярно липсата на материали? Или пък някое тържествено събрание, каквато беше практиката в онези години. Изведнъж от дъното на съседното хале дочух остър стържещ звук от рязане на метал. Отправих се натам с надеждата, че ще открия човека, който, според думите на началника му, е един от най-добрите работници. Отворих вратата и видях двама работници с недружелюбни очи.
-Какво търсите по това време тука? – запита ме единият.
-Електрожениста еди-кой си – отговорих.
-Вие да не сте от милицията?
-От радиото съм – отвърнах.
-Просто ми препоръчаха еди-кой си като добър работник, та за това.
-Така кажи бе, човек – усмихна се другият и сякаш планина се смъкна от плещите му.
-Значи колегата ти трябва. Това хубаво, но трябва да го търсите на стадиона. Там са сега всички, цялата втора смяна. Отидоха, както вие се изразявате по журналистически, морално да подкрепят „Берое“.
-И началниците ли са там? – попитах.
-Че как иначе!
-А вие защо не сте на мач?

[ad id=“263680″]
-Ние, такова – смънка по-възрастният, – не сме по мачовете. Решихме да използваме времето да една дребна наша работа.
Реших още на сутринта да разкажа този прецедент по радиото, но размислих и реших да не злепоставям предприятието. На другия ден на няколко пъти набирах номера на директора, но щом даваше „свободно“, затварях тутакси слушалката. И все воден от добри подбуди. Жалко, че това не беше първият подобен случай. ПИШИ ГО НАША СМЕТКА Спомням си, че това стана на другия ден. Бях подранил с половин час за срещата си с директора на една от източномаришките централи и вместо пред кабинета му, реших да го почакам отвън, в колата. На двадесетина метра от нас погледът ми бе привлечен от двама русоляви мъже. Единият припряно поглеждаше часовника. След миг той потъна зад голямата желязна врата на портала. Другият запали цигара, повъртя се наоколо и като видя колата, тръгна към нас.
-Какво, началството ли търсите? – попита.
-Да – отговорих несговорчиво, раздразнен от фамилиарността му.

[ad id=“236993″]
-Ако съдя по колата, журналист сте – продължи той. И този път надписът „репортажен“ ни беше издал. – Така, така – продължи събеседникът ни, – то вие, журналистите, само с началници разговаряте, а какъв е халът на научно-техническаат интелигенция, не ви интересува.
-Навярно и вие сте началник – попитах аз, – щом подчиненият ви така бързо влезе през портала, след като си погледна часовника?…
Въпросът ми постави човека известно време в неловко положение. После той каза:
-При нас няма началници. Аз съм електротехник, а другият, който бързаше, се казва Ханс, инженер е, от ГДР. А това, че немците стриктно спазват работното време, пиши го за тяхна сметка.
Ради РАДКОВ