„Благословията на българската сурвачка“. От Древноста до днес

Творческо ателие „Благословията на българската сурвачка“ организира РИМ – Стара Загора днес от 14 до 16 часа.

Дряновата сурвачка (сурукница, сурвакница, сурвакия), традиционно използвана в България на Васильовден (1 януари), има различна украса в различните краища на страната, но формата и е строго стилизирана. Сурвачката от Добруджа е типична и за по-голямата част от страната. Същата форма има и сурвачката от Перник, но както изглежда, като че ли тя стои много по-близо до началния старинен модел, представящ същността на българската сурвакница.

В Централна и Източна България сурвачката се украсява с плодове, зърна и хлебни изделия, докато в Западна България често се окичва и с монети. Задължително е обаче сурвачката да е дрянова пръчка, а нейните клонки да се привържат така, че тя да добие формата на единично или двойно кирилско “Ф”, а най-отгоре да остане снопче от връхни клончета. Сутрин рано, или още в първите часове на празника, младите сурвакари (суркуватници, суркувачи) посещават стопаните и чрез отмерени удари със сурвачката по гърба изричат благапожелания за здраве, благоденствие и сполука. Вярва се, че сурвачката носи магическа сила и прави пожеланията по-реални. Дряновата пръчка, оформена като сурвачка, обаче има магическо действие само в един ден от годината; през другите дни тя е обикновена вършина!

Първи януари, когато се сурвака, е Васильовден, ден на свети Василий. Този светец, един от тримата най-големи богослови (отци) на християнската църква, е роден в град Кесария (Кападокия, Мала Азия) и е станал архиепископ в родния си град. Това обаче едва ли има отношение към обичая и целта на сурвакането, освен простото съвпадение на датите. На второ място в този ден започва календарната година според Юлианския и по-късния Григориански календари, което би могло да има връзка с обичая, тъй като той има за цел измолване на здраве и благополучие през новата година. В същото време обичаят сурвакане има нехристиянски характер и най-вероятно е наследство от по-ранни езически вярвания.

Макар че смисълът на обичая да е ясен, неговият произход е спорен. Няма данни кой народ – траки, славяни или прабългари са го използвали и предали на съвременните българи. Със сигурност обаче той не е славянски, тъй като е напълно непознат сред големите славянски народи, близки или далечни. Името на обичая (сурвакане), името на магическата пръчка (сурвачка, сурвакница, сурукница), както и виковете, които придружават магическото действие сурвакане (Сурва, сурва година!) са дали основание на мнозина да свържат този обичай с прабългарите, имайки пред вид името на древноиранския и индоарийски бог на Слънцето Сурья.

Съществуват две оригинални идеи за формата и функцията на българската сурвачка, които стоят в органично единство. Първата идея е, че по форма сурвачката е образ на т.н. „световно“ или иначе казано, „божествено дърво“. Втората идея е, че по функция сурвачката е безкръвно (растително) жертвоприношение, което за кратко време носи в себе си божествена сила.

Още от най-древните предхристиянски времена са се извършвали жертвоприношения – кръвни (животински) и безкръвни (растителни), за да се омилостивят езическите божества и да се спечели тяхната подкрепа. В момента, в който божеството слиза на земята и влиза в досег с жертвата за да я приеме, тя придобива за кратко време част от неговата положителна енергия. През този преходен период жертвата започва да проявява приетите от божеството магически свойства – да лекува, да пази от зли сили и болести, да носи сполука и благоденствие. В книгата са описани голям брой такива жертвоприношения, наследство от езическото време, кръвни и безкръвни, които са се запазили в празничния календар на българите. Например – кръвта на жертвеното гергьовско агне има лечебна сила; главните на огъня, запален на Сирни Заговезни (Кукеровден) се внасят вкъщи за предпазване от бълхи и въшки; пепелта от изгорения на Сирни Заговезни конец се пази заради лечебната му сила; частите от пожертвания петел на Петльовден (20 януари) имат чудодейна сила; същото се отнася и за пожертваната на 18 януари кокошка. Чудодейна сила са имали и клонките (безкръвна жертва) на Връбница, които се използвали като цяр срещу болести и магия против градушка.

Но най-силни и разностранни са чудодейните качества на българската новогодишна сурвачка: сурвакват се хора и животни с наричане да бъдат здрави и честити; пъпките на сурвачката се наричат с различни благопожелания и се поставят в новогодишна семейна баница, известна като баница с късмети. Жените мият косите си с вода, в която са потопени пъпки от сурвачката. Накрая сурвачката се хвърля в река, за да има повече дъждове и всичко да върви леко като по вода.

Изброените по-горе качества на сурвачката, проявяващи се само в определ отрязък от време около Нова година се припокриват напълно с известите качества на езическите жертвоприношения. От тук можем да заключим, че дряновата пръчка, отсечена срещу Нова година е принасяне на безкръвна езическа жертва в чест на някакво езическо божество, вероятно Слънцето.

Видът на жертвоприношението – дренът също е избран неслучайно, защото това дърво се отличава с по-особените си качества от останалите видове дървета. Дрянът има много твърда и жилава дървесина, от която се правят духови музикални инструменти. От всички дървета той напъпва най-рано, още по времето на зимното слънцестоене, когато денят спира да намалява и започва да расте. Макар че по нашите земи тогава започва зимата, фактически от този момент започва новият цикъл на Слънцето и на възраждащата се природа.

По тази причина старите цивилизовани народи (месопотамци, египтяни, иранци, кавказци, гърци, римляни) са посрещали деня на зимното слънцестоене като свой най-голям празник, известен като „празник на възраждащото се Слънце“. Някои от тези народи са започвали новата си година от този ден. Този празник като начало на годината се е тачил и от старите българи, които са го наричали Коледа, чиято семантична основа „кол“ има ирански произход и значи „срок от време, година, начало на годината“ (Коледа – индоиранско понятие, означаващо „година, начало на година). След дълго колебание в IV-ти век християнските богослови приемат, че Исус Христос е роден в деня на възраждащото се Слънце. От тогава християните празнуват този ден като Рождество Христово.

Може би от всички съвременни европейски народи единствено при съвременните българи са се запазили елементи от древния празничен цикъл около деня на Възраждащото се Слънце – това е названието Коледа, запаления коледен Бъдник (Нови данни за прабългарския календар), обичаите Бъдни вечер, Сурвакане и Сполязуване (Българският обичай (С)полязуване и прабългарският календар). Причината са това е наследството от прабългарите, които за разлика от траките са приели християнството много късно и то от своя най-голям враг – византийците. Само век след своето християнизиране българите попадат под жестоко византийско владичество, което е нова причина за повърхностно възприемане и упражняване на християнските традиции и съчетаването им със старите езически празници. Като резултат днес почти няма български църковен празник, в основата на който да не са заложени стари езически представи и обичаи. Най-типичен пример за това е Бъдни вечер.

Накрая няколко думи за възможната етимология на названията Сурва, сурвакница, сурвакане, чийто смисъл вече е забравен. Сурва (Сурва, Сурваки, Суроваки, Сурова, Сурока, Суроздру) е празник на Нова година, Васильовден, когато млади момци и момчета (сурвакари) обикалят домовете с дрянови пръчки (сурвакници) и с леки удари по гърбовете на стопаните и с викове „Сурва, сурва!“ и „Сурва година!“ им пожелават здраве и плодородие пред следващата година. В някои райони на Тракия сурва означава и „дрян”, а „суровица, сурукница” означава „дрянова тояга”. Класическото „научно“ обяснение на този обичай е в стила на по-горната теория за сурвакницата – кодуцей. Някои учени приемат, че обичаят има тракийски и старогръцки произход, а термина сурва идва от гръцката дума sourba ta, която означава „дива круша”. За да има основание за такава хипотеза се предполага, че първоначално се е сурваквало не с дрянова пръчка, а с пръчка от дива круша, за което обаче няма никакви данни. Други автори извеждат „сурва“ от древното индо-иранско название Сурья на Слънцето, или от персийското название Zerwan (време) на най-ранния персийски бог.

Иван Иванов, protobilgarians.com

В дните, когато най-ценно е времето прекарано със семейството, защо заедно с децата не си направите собствена сурвачка, която да украсите сами и с която мъничетата да сурвакат на празника? Така ще вплетете вашата енергия и наричания за по-здрава и щастлива година. Нанизвайки пуканките ще си пожелаете това, което вие и вашето семейство искате, ще прекарате заедно една топла вечер, ще разкажете на децата за символиката на празника, ще научите стихчето за сурвакане…

Не е трудно, а и не ви трябват много материали.

На първо място, разбира се, е дряновата пръчка. Най-добре е да си я отрежете сами, ако имате тази възможност. Ако не – на пазарите предлагат неукрасени дрянови клонки именно за тази цел. Първо връзвате с червен вълнен конец долните клончета на кръг, а след това и по-горе по стъблото още едно кръгче – по-малко.

Най-общо основата на сурвакницата заприличва на буквата “Ф”. След това правите гирлянди от нанизани пуканки, другия вид са от сушени плодове, тук-там връзвате суха червена чушка и панделки от червен конец, както и бяла неоцветена вълна. Каквото вие решите. Това е ако искате да спазите традицията. Но, разбира се, бихте могли да изберете и по-модернистична украса – с мъниста, дървени топчета, панделки, или оцветени с боички макарони. С последните децата се забавляват много в приготвянето им, а също така и нанизват много лесно без да се използва игла.

Така в украсата ще се включат дори и по-мъничките дечица, които също искат да участват. Какъв ще бъде вашият стил на украсяване, избирате вие. Най-важно е да се забавлявате и да пренесете всички добри пожелания в направената сурвакница, а тя става много красива когато е сътворена с любов и много смях.