България скоро отново в орбитата на Русия?

Коментар от Ясен Бояджиев:

В последните седмици сред водещите политически новини неизменно присъства сериалът „Радев срещу Цветанов“ (или обратното). Водеща тема в него пък неизменно е мястото на България в геополитическия сблъсък между Запада (ЕС, НАТО) и Русия.

Пресилено, но вярно

След последното заседание на т.нар. Консултативен съвет за национална сигурност (КСНС) заместник-председателят на най-голямата управляваща партия и неин парламентарен шеф обвини президента, че е предложил становище, след чието приемане „трябва да излезем и да кажем, че започваме стъпки към излизане от НАТО“. “За всички е ясно, че президентът гледа на Изток. Има съмнения, че този човек е зависим от други държави“, добави по-късно Цветанов.

Президентът отхвърли това тълкувание, като го отдаде на личностни особености: „Неслучайно настоявам за по-добро образование. Явно Цветан Цветанов по-трудно осмисля това, което чете“.

Прехвърлянето на политическия дебат върху плоскостта на обидните квалификации по принцип не е ползотворно. Затова, без да познавам никого от двамата опоненти и съдейки само по външни белези, бих казал единствено това: по показателя интелектуално равнище, бързина и качество на мисловните процеси, между двамата не се забелязва някаква съществена разлика.

По-важни обаче са политическите позиции и оценки. От тази гледна точка казаното от заместник-председателя на ГЕРБ може и на някои да им изглежда пресилено, но по същество то е вярно. Както по конкретния въпрос – ударите срещу военни обекти в Сирия заради употребата на химическо оръжие, така и по-общо – членството на България в ЕС и в НАТО наистина изглежда все по-формално, страната все по-неприкрито и все по-бързо се отдалечава от партньорите си в евроатлантическата общност и се приближава до орбитата на Русия.

Мнозинството политици гледат на Изток

В подкрепа на тази констатация говори и обстоятелството (донякъде трагикомично), че политик като Цветанов се превърна в най-последователния и твърд защитник на евроатлантическата ни принадлежност. При това не е ясно дали нагърбването с тази роля е искрено или възложено. Във всеки случай ролята е силно драматична, защото героят изглежда съвсем самотен. Сред управляващите може да има и други, които мислят като него, но те явно много умело се прикриват.

Не само президентът, а и огромното мнозинство от овластените по един или друг начин български политици (включително т.нар. парламентарна опозиция) всъщност са в обратния лагер – на гледащите на Изток. Като към това прибавим мнозинството от медиите и налаганите в тях коментатори и „експерти“, трябва да кажем, че тази гледна точка доминира цялата т.нар. публична среда.

За някои от политиците това отдавна не е новина, те никога не са се и прикривали. Като българските „националисти“, които на място обясняват, „че Крим не е анексиран или окупиран“, хвалят Москва и критикуват „силната ни зависимост от Брюксел и Вашингтон“. Разликата е, че днес те вече са част от управляващото мнозинство.

Повечето от останалите политици пък вече полагат все по-малко усилия да поддържат евроатлантическата си маскировка. Тя започна да им става тясна и неудобна още покрай събитията в Крим и Източна Украйна и последвалите санкции срещу Русия. Но напоследък, покрай Сирия и случая „Скрипал“, направо я захвърлиха.

Дословно повторение на руските позиции и лъжи

Нещо повече дори: държат се така, сякаш нямат друга грижа освен интересите на Русия и задоволяването на имперските ѝ комплекси. Оценките им за споменатите събития вече дословно повтарят официалните руски позиции. Когато говорят, човек остава с натрапчивото впечатление, че слуша леко пообрана версия на прословутата говорителка на руското външно министерство. Така например споменатото становище, предложено от президента на КСНС, няма нищо общо с позициите на НАТО и ЕС. Но пък напълно съвпада с мнението на Москва, че въздушните удари срещу режима на Асад „покачват риска от ескалация на напрежението в региона“ и са незаконни, понеже са без мандат от Съвета за сигурност. И нищо не се споменава за употребата на химическо оръжие. Сякаш това не е военно престъпление и въобще не покачва риска от ескалация.

По случая с отравянето на Скрипал и дъщеря му България също рязко се разграничи от съюзниците си и едно към едно като Русия поиска „неопровержими доказателства“. Сякаш не става дума за очевиден рецидив и сякаш някой друг освен Москва има интерес и възможност да го извърши.

Така тези български политици не само се солидаризираха, но и превърнаха страната ни в глашатай на отвратително наглите и до болка познати (от убийството на Троцки до убийството на Литвиненко, от агресията срещу Грузия до агресията срещу Украйна) лъжи по съветски образец. Затова те са не просто симпатизанти на Русия, а инструменти в ръцете на Кремъл, оръжие във водената от него хибридна война срещу Запада и срещу самата България.

Всичко това е старателно гарнирано с приказки за „лошия“ Запад, който е ту наивен, ту коварен. Ту слаб и безсилен, ту войнствен и агресивен. И понеже застрашава „горката“ Русия, той е опасен за света и за националната ни сигурност. Натрапчиво се повтаря и наглата лъжа, че ЕС е като Съветския съюз, та дори и по-лош. И че е виновен за всичките ни неблагополучия.

Шпагатът на ГЕРБ

Въпреки усилията на своя заместник-председател в защита на евроатлантизма, ГЕРБ все по-ясно се вписва в същия отбор. Което си личи от самотата на Цветанов и най-вече от поведението на неговия началник. Докато единият (искрено или по поръчение) се опитва да поддържа някакъв евроатлантически образ на партията си, другият или си мълчи, или лее галещи ухото балансиращи приказки. „Изобщо не става дума за избор между Русия и Запада. България е ЕС, България е НАТО“, каза той пред „Нойе Цюрхер Цайтунг“.

В моменти като сегашния обаче изборът е неизбежен, а балансът – невъзможен. Няма как да балансираш между себе си (ако наистина си ЕС и НАТО) и някой друг. Няма как, като при случая „Скрипал“, да се правиш, че си от единия отбор, а с позицията си да играеш за другия. По много други въпроси (санкциите, Крим, „Белене“ и другите руски мегабезсмислени и мегакорупционни проекти) той се опитваше да се хареса на всички и да стои в разкрачено положение. Сега обаче позата му вече е шпагат. И предстои падане.

Ако можеха, повечето от българските политици с удоволствие биха продължили да си живеят едновременно и в двата свята. Но за тяхно съжаление събитията им налагат да направят избор. И се вижда, че поради симпатии или някакъв вид материално стимулиране повече ги влече не западният свят на свободата, правата, върховенството на закона и другите демократични ценности, а полуфеодалната авторитарно-олигархична диктатура на изток. Затова и България, формално все още принадлежаща към единия свят, все повече заприличва на другия.

Източник: Дойче Веле