Васил Михайлов: Нищо, че сме малка страна, българската душа е голяма!

„Нищо, че сме малка страна, българската душа е голяма! Достатъчно е да чуеш как се пее в Тракия, как се пее в Добруджа, как се пее в Северозападна България, как се пее в Банско… Толкова много души има България“. Това казва Васил Михайлов пред списание „ЛИК“ по повод 30-годишнината на наградите „Аскеер“ (2021).

Днес големият български актьор навършва 85 години. Роден е на 6 април 1938 г. в Стара Загора, в многолюдно семейство. Родът му е тракийски, а фамилията му е Чинаров. Родното място на дядо му Никола Чинара е село Мараш, близо до Одрин. Хората от този край по време на войните много пъти са бягали на север и пак са се връщали. При едно такова бягство баща му остава в Стара Загора. Тогава започва да се именува на дядо си – Михайлов.

„Баща ми е от Одринско. Фамилията ми е Чинаров, били са тринадесет братя и сестри. Има нещо неслучайно, че се падна аз да играя капитан Петко войвода“, разказва той в интервюто си пред доц. Георги Лозанов.

ЗАПОЧВА ДА ИГРАЕ В УЧЕНИЧЕСКИТЕ СИ ГОДИНИ

„Още, когато бях ученик в прогимназията в Стара Загора, беше първата ми роля, комедийна. Нашите учители по литература и артистите от театъра ни заразяваха с тази „болест“. Веднага след войната и така наречения Ден на свободата – 9 септември, в кварталния клуб играеха пиеси. Нямаше телевизия, имаше радиоточки. И тогава човек е имал една особена нужда. Нашите съученици от близките села ги пускаха по-рано от училище, за да се приберат и да направят спектакъл по родните места. Заразата беше невероятна“, разказва актьорът.

МОЕТО АМПЛОА Е ПОВЕЧЕ ЦАРЕ, ВОЙВОДИ

Завършва ВИТИЗ през 1964 г. и започва да играе в Драматичния театър „Иван Димов“, в Хасково. Първата му заплата като актьор е 63 лева. На следващата година, когато е на 27 години, става директор  на театъра с 30 души състав. За три години в Хасково изиграва 16-17 роли. През 1967 г. постъпва в  Театъра на армията, в София. Първите му роли там са през 1968 г. – на Боян в “Боян Магесникът” и на  Васка Пепел в „На дъното“. Запомнящи са неговите театрални изпълнения в ролите на Лопахин от  Вишнева градина“ Антон П. Чехов (1974), на Дантон в “Делото Дантон“ (1978), на Стефан Стамболов  от  “Величието и падението на Стефан Стамболов”  (1994), на Галоти  в “Емилия Галоти” (1996), на Стоян  Глаушев в „Железният светилник“ (2011), на Попа  от „Да разлаем кучетата“ (2013), на Абел  Знорко от  „Енигматични вариации“ (2019).

Играл е в различни постановки в „Театър 199“, в  Народния театър “Иван Вазов”, в театър “Движение” и др.  През годините най-много е работил с режисьорите Крикор Азарян, Асен Шопов, Леон Даниел, Иван Добчев.

Актьорът има над 230 роли в театъра, киното и телевизията за над 50-гоишната си творческа кариера.

Дебютира в киното, когато е на 24 години. Първата му роля е на Неприятния в „Хроника на чувствата“ на Любомир Шарланджиев. Сред филмите и телевизионните сериали, в които е участвал, са “Краят на песента” (1971), “ Зарево над Драва” (1974), “Вечни времена” (1975),  “Басейнът”  (1977), “Петимата от РМС” (1977), “Адиос, мучачос” (1978), „Сами сред вълци” (1979), “ Хан Аспарух” (1981), “ Капитан Петко войвода” (1981), “Фалшификаторът от „Черния кос“ (1983), “ Златният век” (1984), “Дом за нашите деца” (1986), “ Време разделно“ (1988), “Маргарит и Маргарита” (1989), „Дунав мост“ (1999), „Лист отбрулен“ (2002), “Изпепеляване” (2004), „Стъпки в пясъка“ (2010), “Жажда” (2015), “Възвишение” (2017), „Ханът и империята“ (2019).

Добива голяма популярност и става любимец на българската публика заради ролята си на капитан Петко войвода в 12-серийния едноименен филм. Филмът на Неделчо Чернев по сценарий на Николай Хайтов излиза през 1981 година. При обиколката на екипа из страната актьорът е посрещан като национален герой с хляб и сол. Васил Михайлов разказвал на публиката как на снимките носел по 40 килограма снаряжение и какви травми е претърпял. Оттогава тръгва и страстта му да колекционира ножове.

МОЯТА БОЛЕСТ БЕШЕ ДА СТАНА ГОЛЯМ БАС

Първата му любов в изкуството е пеенето. Дядо му е псалт. Баща му пеел по Великден, по-малкият му брат също пеел. Започва да пее още като ученик. Гласът му рано мутирал. Хората питали кой е този бас, който се усеща в четиригласния смесен хор на Пето основно училище „Митьо Станев“, в Стара Загора, където учел.

„Още в десети клас, когато пеехме в четиригласен хор, се налагаше понякога да го дирижирам, макар че нямам музикално образование. Гласът ми мутира рано и в едни старинни руски песни аз пусках октави. Имаше фестивал и от журито попитали кой пее така там. Казаха ми, че гърлото ми е голямо и трябва да пея. Иначе ние си играехме в Пионерския дом в Стара Загора, но моята „болест“ беше да стана голям бас, голям певец. Добре, че съдбата ме е спасила“, разказва Михайлов в интервюто.

Подготвя се за кандидатстване в консерваторията, но не се явява на изпитите.  Отива в София да гледа изпитите във Висшия институт за театрално изкуство (ВИТИЗ), на които се явява приятелят му от детинство Стефан Германов.

“Гледах, гледах, и шлосер-матричарят доби самочувствие. Казах си, че тука и аз мога да кандидатствам“.  През есента на 1960 г. е обявен допълнителен прием при проф. Желчо Мандаджиев. Научава си материалите, и на първо място монолога на Арбенин от „Маскарад“ на Лермонтов. На изпита така се съсредоточава, че проф. Желчо Мандаджиев помислил, че му е станало лошо и го накарал да си каже баснята „Магаре и славей“, с която го и приемат.

Във втори курс получава втори шанс, когато го молят да замества актьор в Театъра на армията в пиесата на Дюренман „Посещението на старата дама“. Играе и се учи от Иван Кондов, Петър Слабаков и Наум Шапов под режисурата на Леон Даниел. За него Иван Кондов е най-добрият артист, с когото е играл. В трети курс решава отново да се занимава с пеене. Проф. Христо Бръмбаров му казва: „Момче, гърлото е голямо. Пееш в говорните резонатори, затова – забравяш три месеца да говориш и почваме“. Тогава усеща магията на драматичния театър. Обича пеенето, но театърът надделява.

СТРУГАРЯТ, КОЙТО СТАНА РИЧАРД ТРЕТИ

„Аз вече работех в Стара Загора като шлосер-матричар, когато кандидатствах във ВИТИЗ, научих едно-две стихотворения и се явих на изпита. Бях сигурен, че ще вляза. Но не беше голямата ми любов. Оперното пеене беше голямата ми любов“, казва актьорът.

След казармата от 1958 г. до 1960 г. работи като шлосер-матричар пети разряд в старозагорския завод „Светлина“. Тук е поставено и началото на творческата му кариера, участвайки в няколко самодейни постановки. „Преди да вляза във ВИТИЗ, бях богат млад мъж, вземах 700-800 лв. като шлосер-матричар, а като излязох оттам, взимах 67 лева чисти“, разказва още Михайлов.

Първата театрална критика за него е озаглавена „Стругарят, който стана Ричард Трети“.

„Питах автора защо стругар, все пак бях шлосер, а той ми отговори „Защото стругарят е най-яркият представител на работническата класа“, спомня си той.

ХАЙТОВ ГО ИЗБИРА ЗА РОЛЯТА НА КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА

Първоначално Коста Цонев е бил титуляр за ролята на капитан Петко войвода. „Мен не ме знаеха още. Показвали са на Хайтов снимки от кастингите с различни актьори, но той не ги е одобрявал. Когато вижда мен, казва „Ей, този помак е човекът!“… Тогава играех много в театъра и беше тежко. Жена ми водеше малкия син на снимки, че да ме види, да не забрави баща си“, разказва Васил Михайлов.

„Сега, като пуснат филма, си казвам, че първите части са малко експозиционни, но във втората част Хайтов нагази много „дълбока вода“ и още не се срамувам, че съм играл тази роля. Искам да разкажа нещо аналогично – веднъж президентът ме покани да присъствам, благодаря за уважението на събиране по една тема „Единение на нацията“. И аз мълчах, и добре, че мълчах, защото аз съм преживявал не на думи единение на на нацията“ с този филм. България е преживявала няколко пъти „единение на нацията“ и в едното аз съм участвал. Броях ги до към 1500 срещи, цели градове“, спомня си актьорът.

ДЕПУТАТ БЕЗ ЗАПЛАТА

През 1990 г. е избран за депутат в VII Велико народно събрание (1990-1991). При всеки удобен случай актьорът разказва: „Ако си спомняте, 130 души бяхме решили уж да не си вземаме заплатите като депутати в Народното събрание. И какво стана – останахме само трима-четирима. Аз, Нешка Робева, Светлин Русев и отец Панкратий. Тогава си дадох сметка, че посредствеността завладява България. От горе до долу – посредственост!“.

Васил Михайлов е бил и заместник-председател на Съюза на артистите в България от 1982 до април 1989 г.

ОТЛИЧИЯ

Актьорът е носител на много отличия. През май 1981 г. е удостоен със званието „Народен артист“, през октомври 1995 г. – със званието „Почетен гражданин на Стара Загора“.

През 1981 г. Васил Михайлов получава наградата за най-добра мъжка роля на Съюза на българските филмови дейци за ролята на капитан Петко войвода  във филма „Капитан Петко войвода“ и за ролята на Кубрат във филма „Хан Аспарух“. През 1997 г. той е удостоен с наградата „Златна ракла“ за върхово постижение за ролята му на Вълкадин от постановката на Иван Андонов „Вълкадин говори с Бога“.

На 28 март 1998 г. Васил Михайлов получава наградата „Максим“ за цялостно творчество на театър „Българска армия“, а през 1999 г.  – награда „Максим“ за главна мъжка роля за изпълнението му в постановката „Котка върху горещ ламаринен покрив“.

На 28 февруари 2000 г. е удостоен с Годишната награда на Съюза на българските филмови дейци за ролята му във филма „След края на света“. На 20 май 2014 г. Васил Михайлов получава наградата „Златен век“ (огърлие) на Министерство на културата – за изключителния му принос в киното и театъра.  

За годините работа си е извоювал привилегията да отказва роли, приятелства и награди. На 8 февруари 2018 г. е удостоен с наградата „Икар“ на Съюза на артистите в България за изключителен принос към българския театър, която той отказва да получи. Тогава 80-годишният актьор се аргументира за отказа си с думите: „Това е моят малък скромен протест за всичко онова, което става и не се случва в театъра!“. Същата година, на 16 март, е удостоен с „Наградата на София“ – за изключителен принос в развитието на киноизкуството и по повод неговата 80-годишнина.

На 13 април 2018 г. Васил Михайлов получава награда „Аскеер“ за цялостен принос към театралното изкуство, на 16 октомври – награден знак „За принос към Министерството на отбраната“ и почетна значка, на 14 ноември – държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“ за 2018 година. На 10 юли 2019 г. на церемония в Гербовата зала, в Президентството, Васил Михайлов е удостоен с орден „Стара планина“ (първа степен) – за изключително големи заслуги в областта на културата и изкуството.

 По този повод той казва: „Аз от 20 години получавам признание във вид на награди и това прави много щастливи моите синове и внуци. Защото, знаете ли, аз вече съм преболял и радостта, и болката от много неща. Но е хубаво, че този орден ме прави герой в очите на внуците“.
(БТА)
 

https://www.dnes.bg/ …