История

Вълко Червенков и литературата

Другарят Вълко Червенков ръководи нашата литература не в шаблонния смисъл на тази дума — не поради това, че е ръководител на държавата и Партията. Той е неин фактически ръководител. Той дава указание за написване на отговорни документи по литературния фронт, сам той ги преглежда и прави бележки. Той — когато му е възможно — участвува в нашите писателски, партийни и съюзни годишни събрания, дава си на място или след това оценката.

[ad id=“225664″]

Той зорко следи всички прояви на Съюза на писателите и на партийната организация при съюза.
Той познава индивидуално всеки писател в българската литература и има определено и безпогрешно мнение за възможностите на всеки от нас. Той знае предимствата и слабостите ни, цени талантливите, честните и преданите на Партията и народа, не обича кариеристите, шмекерите, лицемерите и непоправимите носители на вражите на марксизма-ленинизма теории. Но той никога досега не е проявил сянка от пристрастие към този или онзи писател, към тази или онази група. За него всички, които стоят върху патриотичната основа на Отечествения фронт и работят за създаването на нашата национална по форма и социалистическа по съдържание литература, заслужават внимание и уважение. Той знае, че създаването на тази литература е колективно дело и неговото ръководство е насочено към сплотяване на всичко годно за тази цел. Той не съставя мнението си за писателя по неговата принадлежност към дадена група, а по писателските му качества и по предаността му към народното дело.

[ad id=“263680″]

Той обаче не само раздава внимание и грижи, но иска от нас същото отношение към културните нужди на народа. И често казва:

— Всичко ще ви дадем, във всичко ще ви улесним — дайте ни хубави книги!
Веднъж група писатели му заговорихме за материалното си положение, за липсата на време да пишем, за условията на творчеството и пр. Той веднага предложи:
— Кой от вас иска да отиде в ТКЗС и да ни напише хубава книга? Ние от ЦК ще му платим за тази книга повече, отколкото дават другите издателства!
Ориентиран добре в развоя и характера на нашата литература, той умее да дава дълбоки и правилни преценки на литературните факти и да упътва писателите в тяхната работа. Ние много говорим за социалистическия реализъм. И, общо взето, имаме ясно отношение към този единствено правилен метод на нашата литература сега. Но все пак на мнозина от нас не е твърде ясно каква собственост трябва да бъде литературата, създадена по този метод.

[ad id=“238430″]

В един разговор с група писатели другарят Червенков каза по този повод:
— Според мене да се пише по метода на социалистическия реализъм — това всъщност значи да се твори народна литература в днешните условия.
Аз навярно не предавам буквално неговите думи, но смисълът им беше такъв. С това той искаше да ни внуши да пристъпваме по-естествено, просто и смело към въпроса, който се свежда до кръвните интереси на народа, на неговото социалистическо развитие.
Другарят Червенков не беше само формално председател на общогражданския комитет за чествувуне на Вазов. Той даваше всички от правни линии по това чествуване. На едно от заседанията на комитета, като съобщаваше решението на правителството да се преименува Сопот във Вазовград, той забеляза:

[ad id=“236993″]

— За позор на нашата буржоазия тя досега не е намерила за нужно дори да прекръсти родния град на поета на негово име!
Неговото мъдро ръководно отношение към нашата литература се прояви и в раздаване на Димитровските награди.
Той веднага приема и санкционира всяко разумно мероприятие за развоя на нашата литература. Той прави всички усилия да подтикне това развитие и възлага бащински надежди на българските писатели.
От нас зависи да оправдаем тези надежди.
И в деня на неговата прекрасна петдесетгодишнина ние трябва не само да му пожелаем щастливо дълголетие — за да ни води все така мъдро напред, но и да обещаем, че ще оправдаем грижите му за нашата литература. Изпълнението на това обещание ше бъде най-ценният подарък по случай славния му рожден ден.
Българските писатели ще му поднесат този подарък!

Христо Радевски „Работническо дело“, брой 250 7. IX. 1950 г.

Румяна Иванова

Аз мога