Георги Данаилов: Знам, че Смъртта е ваятелят на нашия живот

Георги Данаилов (8 януари 1936 – 8 март 2017) – писател, драматург, сценарист, е потомък на известен свищовски род, внук на акад. проф. Георги Тодоров Данаилов и правнук на Марко Балабанов – първият външен министър на България след Освобождението.

Георги Данаилов става популярен още с първите си книги: „Деца играят вън“, „При никого“, „Убийството на Моцарт“, „До Чикаго и назад, сто години по-късно“.

Автор е и на много пиеси и филмови сценарии: „Хирурзи“, „Похищение в черно“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“ (заедно с Рангел Вълчанов), „Лагерът“ (заедно с Георги Дюлгеров).

Световно признание и литературни награди получава и с последните си литературни творби: „Къща отвъд света“, „Спомени за градския идиот“, „За Жан Жак Русо“ (есе), „Усмивката на Пан“ (есе за Стефан Гечев), „Доколкото си спомням“ (в три части), „Весела книга за българския народ“.

Книги и пиеси на Георги Данаилов са преведени на арменски, руски, немски, полски, румънски, словашки, чешки и други езици. Пиесите му са играни в Москва, Ленинград, Чешка Будейовица, Бърно, Братислава, Варшава, Тбилиси, Ереван. Носител на призове от международни фестивали в Кан, Москва, Техеран, Сан Себастиан.

Цитати от писателя Данаилов:

„Знам, че Смъртта е ваятелят на нашия живот. Без нея нямаше да има радост, стремежи, любов. Нямаше да има и изкуство. Знам, че за да вършиш добро, няма нужда от бог, няма нужда от живот след смъртта, няма нужда от смисъл на съществуването. И всеки, който с усилията си намалява страданието на този свят, върши добро. Всеки, който спасява едно болно дете, едно ранено животно, едно креещо дърво, върши добро. А това, което не знам, си остава цяла вселена. – из „Към края“

 „Никак не се тревожа за бъдещето на собственото ми аз, никак! Забравата е сигурна. Гузното заклинание към жертвите от миналото „Никой не е забравен и нищо не е забравено“ е лицемерна лъжа! Всички ще бъдат забравени и всичко ще бъде забравено: А освен това, за още по-голямо успокоение, Човечеството рано или късно ще загине. Никой, освен нашето желание, не му е осигурил безсмъртие. И нашата побъркана планета, и тя ще увисне като изсмукана и изсъхнала мушица в някоя паяжина на вселената, докато и нея не отвеят космическите ветрища… За суровия разум думата вечност е забранена. Забравата е всеобща съдба и тя е може би единственото осъществяване на идеята за равенството и последна утеха за бездарника. Но бездарникът няма нужда от утеха, защото той, както склеротикът, е милостиво лишен от самопреценка.“ – из „Към края“

Източник: highviewart.com