Гледна точка – Луфтът

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 61, 1991 г.
Гледна точка
Луфтът
В крайградски ресторант пристигат на количките си няколко инвалиди. Те използват хубавия ден, за да се разходят до града, и пътьом са решили да обядват тук. Молят сервитьора, а след това и управителя да им сервират на масите, наредени отвън. Отговорът е категоричен: „През деня не сервираме, елате довечера!“ тогава нещастните посетители правят упорити, но безуспешни опити да изкачат с количките си няколкото стъпала, за да влязат в ресторанта. Накрая, неуспели и навярно разбрали невъзможността да се приспособят към обществото на окатите, те в тъжна редица си тръгват обратно пред погледите на персонала, устоял принципите си.
За съжаление историята не е измислена. Но кого ли вече може да трогне тя в днешния свят? Мисля си за друго: защо много често принципи и човещина, закони и морал не се покриват? Много често помежду им се явява луфт. Опитите за сляпо придържане към принципа, към закона, без те да бъдат тълкувани в конкретния контекст, раждат толкова омразната ни бюрокрация. А в по-крайните си форми подобно отношение може да бъде определено и като нечовешко, жестоко. Понякога под ударите му попадат отделни хора, друг път цели социални групи, а има случаи и – почти цели народи. Луфтът е „почвата“, върху която избуяха и апетитите на „правоимеющите“ по време на тоталитарния режим. От тогавашна законова гледна точка и безсмислено огромните им апартаменти, и чуждестранните им коли, и вилите-дворци, и допълнително получаваните хилядарки са вероятно оправдани. Неслучайно съдът е безсилен. Но от човешка гледна точка? Никой от тези хора не може да се оправдае, защото не е бил нито сляп, нито глух за трагедиите на гражданите, чакали десетилетия за жилища, за леки коли, за най-елементарни неща от обикновения човешки бит на хората в една цивилизована държава. Но луфтът не е патент само на тоталитарния режим. Икономическата реформа, която се провежда в момента у нас, се базира на законови основи. Но рязкото покачване на цените обаче, често пъти диктувано от предприятия и фирми монополисти с цел по-бърза печалба, постави в бедствено, а защо да не го кажем и с истинското му определение – в безизходно положение, стотици обикновени хора. Примери дал бог. Но ако все пак за хляб и кисело мляко човек може да намери някак си пари, какво да кажем за по-значимите проблеми, с които той е невъзможно да не се сблъска. Тези, които строяха жилища и бяха заварени „в крачка“ от реформата, ще трябва да доплащат стотици хиляди левове. Защо? От гледна точка на новите закони държавата е оправдана. Но от гледната точка на човека, върху чиито плещи се стоварва тази смазваща тежест? Тоталитаризмът обичаше социалната демагогия и често боравеше с понятия като „равенство“, „справедливост“, „голяма и малка правда“ и т.н. А законите развързваха в същото време ръцете единствено на властниците. Демокрацията, разбирана по български, забрави дори да говори за равенството и справедливостта, а правдата има толкова лица днес, колкото е броят на нейните тълкуватели. И от всичко това на нас, редовите български граждани, не ни стана с нищо по-добре. Бедният си е пак беден, експлоатираният си е пак експлоатиран. Луфтът не е намалял. Когато като студенти изучавахме Корней, стожера на класицизма, зубрехме, че луфтът между дълга и чувствата е обикнат похват за създаване на драматизъм. Пренесено в обществените отношения обаче, това е твърде опасно. Тук празнините, несъответствията между закон и човечност, между принцип и морал, между думи и дела могат да доведат до непредвидими последици и драматизъм, обагрен в червено. Обществото ни се е оттласнало, за да преодолее сигурно най-сериозния социално-политически луфт в нашата нова история – между тоталитаризма и демокрацията. Но по тялото на обществото са увиснали с цялата си тежест както онези, които не желаят демокрация, така и другите, които я разбират като своя собствена привилегия. Дано скокът е сполучлив! Другата алтернатива е бездната.
Таньо КЛИСУРОВ