Горбачов и Елизабет Втора. Разказ за две империи
В рамките на по-малко от две седмици светът се прости с Михаил Горбачов и британската кралица Елизабет Втора. Кончината на личности от подобен калибър винаги е повод за равносметка. Особено за хора като Горбачов и Елизабет, оставили траен отпечатък върху своите страни, но също така и върху глобалната политика.
В медиите и в социалните мрежи изобилства с коментари, посветени на двамата – къде по-задълбочени и аналитични, къде по-малко. Има ли обаче пресечна точка в биографиите на покойния британски монарх и някогашния генерален секретар на КПСС?
Разграждането на две империи
На пръв поглед подобен въпрос изглежда неуместен. Елизабет Втора беше на трона над седем десетилетия. Политическата кариера на Горбачов приключи след по-малко от седем години. От декември 1991 г. до миналия месец той изпълняваше ролята на бивш лидер и то такъв, към когото огромното мнозинство сред някогашните поданици от СССР на изпитваха особено топли чувства.
Нещо друго и по-съществено: в една конституционна монархия като Великобритания кралят или кралицата не се меси в политиката и управлението на държавните дела. Такава е вековната конституционна традиция.
В авторитарна държава като Съветския съюз генералният секретар на всемогъщата комунистическа партия упражняваше огромна власт – макар и споделена с висшия партиен елит (ключова разлика със самодържавието в днешна Русия впрочем).
Горбачов носи отговорност за политически решения – били те добри или лоши, ползотворни или пагубни. Елизабет Втора беше най-вече символ – на страната, нейните традиции, общество, и най-вече на времената, белязани от нейното царстване. С няколко думи, разликите са безброй и една от друга по-съществени.
Една нишка свързва двамата: и Михаил Сергеевич и Елизабет имаха важен принос в разграждането на империите, които наследиха
Но все пак една нишка свързва двамата: и Михаил Сергеевич и Елизабет имаха важен принос в разграждането на империите, които наследиха. Благодарение на Горбачов, СССР се изтегли от страните от Източния блок и прие те да поемат по свой път на развитие в идните десетилетия.
Малко по-късно последва и разпадът на самата съветска държава, официализиран с Беловежкото споразумение, подписано през декември 1991 г. от президентите на Руската федерация, Украйна и Беларус Борис Елцин, Леонид Кравчук и Станислав Шушкевич.
По същия начин първата декада след коронацията на Елизабет Втора e белязана от процеса на деколонизация. До средата на 60-те години Великобритания се е разделила с колониите си в Африка и на практика империята, достигнала своя апогей в детските години на бъдещата кралица, е вече история.
Разбира се, има и продължение. През 70-те и 80-те години независимост получават голям брой островни държави в Карибския басейн, а през 1997 г. Хонконг се връща в Китай. Любопитна подробност е, че миналата година Барбадос (страна, която влезе в един момент и в българската политика) се обяви за република и Елизабет престана да бъде държавен глава.
Говорейки за деколонизацията, символичен момент – за който зрителите на популярния сериал „Короната“ може би ще си спомнят – става танцът на Елизабет с президента на Гана Кваме Нкрума по време на посещението ѝ в столицата Акра 1961 г.
Нкрума, един от най-ярките застъпници на антиколониализма в глобалния Юг и основател на Движението на необвързаните държави, на равна нога с владетелката на доскоро най-могъщата имперска сила в света. Която при това до 1960 г. е била формално и държавен глава на Гана! При това Елизабет отговаря на поканата за танц с неприкрито удоволствие, за което печатът в Южноафриканската република буквално лее огън и жупел в онова време. Младата кралица става лицето на новите времена – на „вятъра на промяната“, както е заглавието на прочутата реч на тогавашния премиер-консерватор Харолд Макмилан, посветена на раздялата с Британската империя.
Елизабет ще остане в историческата памет със създаването на Общността на нациите, на която британският монарх е глава по право. Тя сплотява повечето бивши колонии и доминиони, а също така и държави като Руанда или Мозамбик, които никога не са били под скиптъра на Великобритания.
Разпадът на Съветския съюз също беше съпроводен с желанието да се съхранят историческите връзки между отделните части на бившата държава. Така по силата на същото Беловежко споразумение от декември 1991 г. се роди Обществото на независимите държави (ОНД).
Горбачов до последния момент се надяваше СССР да се запази като единен субект и дори беше инициирал работата по нов съюзен договор, който да замени онзи от 1922 г., създал де юре съветската държава. Московският водач също така се надяваше, че страните от вече бившия социалистически лагер в Източна Европа по естествен и доброволен път ще търсят политическо и икономическо сближение с реформирания и обновен Съветски съюз.
Всички тези планове и амбиции, както е известно, претърпяха крах. Една по една страните по западната периферия на бившата империя се преориентираха към Европейския съюз и НАТО, процес, който започна с Централна Европа и към днешна дата е в ход за Украйна, Молдова и Грузия.
Империи на миналото, общности на настоящето?
И тук именно е видна огромната разлика между Великобритания и Русия. Едната страна се е примирила с факта, че империята е останала в миналото (разбира се не напълно, както показа и Брекзит). А монархическата институция се е превърнала в мост към 56 страни по цялото земно кълбо.
Това не значи, че колониалното минало е реабилитирано. Напротив, Британската империя е романтизирана единствено от едно малцинство в средите на политическата и интелектуална десница. Заедно с това Общността на нациите (забележете, че организацията отдавна се е отказала от името „Британска общност“) е рехаво сдружение от суверенни държави, без политическа надстройка или амбиции за икономическа интеграция.
А страни като Индия, Канада, Австралия, Пакистан, Нигерия, Южна Африка са толкова, а понякога и повече, влиятелни, колкото някогашната метрополия Великобритания. Спойката е английския език, споделените традиции, правна система, ако щете и спортът. И разбира се, Елизабет Втора – популярна и обичана навсякъде из Общността. Затова и Чарлз Трети притежава важна външнополитическа мисия – да крепи единството на съдружието от държави.
Московският елит от своя страна е убеден, че единственият начин Русия да запази влиянието си в световните дела е възстановяването на империята – поне под формата на Славянски съюз с Беларус и по-голяма част от Украйна, доминиран от Кремъл.
Това обяснява и завоевателната война, която разпали Владимир Путин на 24 февруари. В крайна сметка грубата военна сила се оказа единственото средство в ръцете на Русия – и то, както виждаме в последните дни, с противоречиви резултати.
Горбачов вярваше в демократизацията и плурализма като път към обновление на социализма и оттам авторитета на СССР на световната сцена. В меката сила, ако трябва да използваме международния жаргон. Днешна Русия е пълно отрицание на неговите идеи. Отказът на Путин да присъства на погребението на своя предшественик има своя логика.
Елизабет беше огледало на обществените и политически промени, които Великобритания изживя през втората на половина на 20-и век. Но за разлика от Русия, страната се адаптира и в много случаи прегърна с все сърце промените. Парадоксално, монархията е колкото тотем на вековечни традиции, толкова и в катализатор на обновлението. Сегашният кремълски цар-господар Владимир Владимирович виждаше себе си в подобна роля навремето. Но както се казва в Русия, „искахме по-добре, а се получи както винаги.“
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Recent Posts
