„Турция беше единствената светска държава в ислямския свят. Ние губим тази страна”, изтъква турският журналист Джан Дюндар. Горчивата му констатация, че в Турция възниква ислямистка диктатура, коментира Юрген Каубе.
Журналистът Джан Дюндар заяви на Франкфуртския панаир на книгата, че Турция е била единствената светска държава в ислямския свят. Как може една страна да принадлежи към един определен от религията свят и същевременно да бъде светска държава? Дълго време Турция се опитваше да тръгне по един път, извървян по-рано и от Запада. Път, при който религиозните решения са лична работа на индивида и следователно не могат да бъдат политизирани. Дори когато по-голямата част от гражданите изповядват една и съща религия. От това следва, че правните принципи като равнопоставеността между мъжа и жената, свободата на мненията или върховенството на закона не могат да бъдат подкопавани с религиозни аргументи. Това означава, че една държава, включително и една западна държава не може да стане ислямистка или християнска, дори ако нейните граждани са почти без изключение мюсюлмани или християни.
„Ние губим тази страна“
Джан Дюндар говори в минало време за единствената светска страна в ислямския свят. „Ние губим тази страна“, която искахме да бъде единствената модерна европейска държава с преобладаващо мюсюлманско население. Междувременно става дума за една ислямистка диктатура, казва той. Бившият главен редактор на критичния към правителството вестник „Джумхюриет“ е изпитал тази диктатура на гърба си. След като публикува разкрития за нелегални доставки на оръжие за ислямистите в Сирия от турските тайни служби,Дюндар беше хвърлен в единична килия и осъден на почти 6 години затвор за шпионаж. Прокуратурата и президентът Ердоган настояваха за доживотна присъда. Какво общо има това с религията, светската държава и исляма? По време на процеса Дюндар беше обвинен, че принадлежи към религиозното движение на Фетхуллах Гюлен, когото в Турция смятат за организатор на преврата. За всички, които знаят за постоянните предупреждения на „Джумхюриет“ за опасността от движението Гюлен, това беше пълен абсурд. От друга страна, това е и типичен пример за внасянето на религиозни аргументи при атаките срещу демократичната правова държава. Политическите противници трябваше да бъдат обвинени в нападение срещу цялостта на обеството. Тази цялост сега се утвърждава като здраво споен конгломерат от нация, религия и култура, който се намира в извънредно положение. Религиите, които не одобряват секуларизацията, винаги са били подходящ инструмент за обявяване на постоянно извънредно положение. Само така медийните информации могат да бъдат обявени за държавна измяна, несъгласието- за подривна дейност, а свободата на мненията – за опасност.
Джан Дюндар на Франкфуртския панаир на книгата, 2016 г.
Как се стигна до това положение в Турция?
Различната динамика на ислямистките движения като тези на Гюлен и Ердоган, както и техните политически борби, далеч не обясняват всичко. Джан Дюндар не се въздържа да не спомене и ролята на Европа. Първоначално 80 процента от турците биха приветствали присъединяването на страната към ЕС. Но най-голямото разочарование в новата история на Турция е това, че десетилетия наред Западът държи страната пред вратата си.
Толкова дълго, че вече и в Турция никой не вярва, че тази врата някога ще се отвори. Приказките, че Западът, за разлика от НАТО, свършвал югоизточно от България и Гърция, днес излизат доста скъпо.Те също допринесоха за това, че днес по-малко от една трета от турците се застъпват за пълноправно членство в ЕС, ако съюзът, както горчиво допълни Дюндар, изобщо продължи да съществува. Тази горчивина няма да намалее, след като турската опозиция е принудена да гледа как в бежанската и мигрантска криза ЕС и германското правителство подразбират под „Турция“ само „Ердоган“. При това половината от страната е против диктатора, както и преди.
Или както каза Дюндар, докато Европа отвръща поглед от това и се концентрира само върху прагматичната „сделка“, тя жертва европейските си ценности в името на краткотрайни политически интереси. Дюндар не подценява тежестта на тези интереси, но сравнението му с позоваването на европейските ценности е инстинктивно. Канцлерката Меркел беше казала, че това няма да е вече нейната страна, ако не отвори безусловно границите си за бежанците. В противен случай нямало да остане много от европейските, от западните ценности. И Дюндар с пълно право пита какво е останало от същите тези ценности, когато Европа не само гледа как на нейните граници възникват диктатури, а и вярва, че може да сключва с тях политически сделки. А европейската представа, че ислямският диктатор ще се придържа към подобни сделки, предизвиква у човека, който го познава и заради това е преследван от него, само лека усмивка.
Юрген Каубе, ФАЦ
Frankfurter Allgemeine Zeitung
www.faz.net
Всички права запазени
Frankfurter Allgemeine Zeitung GmbH, Frankfurt am Main
