Гърция още мечтае за репарации

Какво иска Гърция?

По време на Втората световна война и Гърция изпита на гърба си нацистката окупация: от април 1941 до октомври 1945 година са избити десетки хиляди гръцки евреи, а 100.000 души умират от глад. Нацистите разрушават около 100.000 къщи и жилища, изравняват със земята цели селища и избиват местното население. По време на окупацията цялата икономика и инфраструктурата на страната биват съсипани. Нацистите конфискуват и изнасят в чужбина гръцките суровини. Освен това през 1942 година гръцката държава е била принудена да вземе заем от Германия в размер на 476.000 райхсмарки, който днес, според гръцките изчисления, възлиза на 10,3 милиарда евро.

Непосредствено след войната Съюзническата агенция за репарации обеща на Гърция репарации в размер на 25 милиона долара – под формата на демонтирани индустриални съоръжения. През 1953 година, по време на т.нар. Лондонска конференция, бе взето решение за частично опрощаване на дълговете на Германия. Гърция и повечето страни се отказаха от 50% от предвоенните и следвоенните си искания. Освен това репарационни искания като цяло бяха отложени до сключването на мирен договор с победителите от войната. През 1960-те години вече силната икономически Германия сключи т.нар. глобално споразумение за обезщетения с 12 западни държави, в това число с Гърция, Франция и Великобритания. В рамките на това споразумение Бон преведе на Гърция 115 милиона евро за гръцките граждани, които „въз основа на раса, религия или мироглед са пострадали от преследването на националсоциалистите“. Навремето различните гръцки правителства обясняваха, че въпросът за репарациите остава открит до подписването на мирно споразумение.

Германия можеше да бъде „закрита“

Вместо с мирен договор обаче, през 1990 година Обединението на ГДР и ФРГ бе официално заверено от т.нар. договор „две плюс четири“ със съгласието на победителките от войната САЩ, Франция, Великобритания и СССР. Целта на това бе да се избегнат исканията за репарации от Гърция, Полша и други държави. По този повод бившият външен министър Ханс-Дитрих Геншер пише в мемоарите си: „По този начин притесненията от необозрими искания за репарации ни паднаха от плещите „. Някои може и да критикуват това поведение. Само че ако обединена Германия действително трябваше да плаща репарации на всички окупирани навремето държави, то тя трябваше „да бъде закрита“ и световната икономика щеше да преживее огромно сътресение – така мисли историкът Гьотц Али. Неговият колега от университета във Фрайбург Улрих Херберт смята, че въпросът за репарациите може да бъде решен „само морално и символично“. Защото няма изгледи Гърция да успее да прокара исканията си дори и по юридически път.

Германските съдилища отхвърлиха жалбите за обезщетения, подадени от отделни лица. А Международният съд в Хага отказва да признае решенията на гръцки съдилища срещу Германия. И все пак би могло да се стигне и до съдебен процес в Хага – само че единствено ако Берлин се съгласи. А това е малко вероятно. Въпросът за репарациите отдавна вече не е тема за федералното правителство. Нито в политически, нито в юридически аспект. Затова и Берлин отказва всякакви официални разговори по въпроса.

Чисто счетоводна дейност?

И тъй като Атина знае много добре, че няма изгледи за успех по съдебен ред, тя залага на преговори. Председателят на гръцкия парламент Никос Вуцис твърди, че не става дума за това въпросът за репарациите да бъде свързан с текущите преговори за нови заеми с Тройката. Но през последните години се създаде именно впечатлението, че партията Сириза се опитва да упражни натиск върху германското правителство, за да го принуди да промени твърдата си позиция в преговорите за нови финансови помощи за Гърция. Никос Вуцис все пак признава, че искането на репарации в размер на 270 милиарда всъщност е „формално изчисление“. Той подчертава, че много по-важно било морално-политическото признание. А икономическите измерения били „от второстепенно значение“. Никос Вуцис казва още, че Гърция ще държи изрично единствено на финансовото искане във връзка с принудителния заем от 1942 година. Според него, двете правителства „ще се заемат с темата“, защото ставало въпрос за чисто „счетоводна дейност“. Още по време на окупацията Германският райх е започнал с погасяването на заема и по този начин е признал своите задължения.

Човек трудно може да прецени дали Берлин ще се съгласи на такъв ход. Историкът Хабен Фишер смята, че трябва, защото за разлика от репарациите, погасяването на окупационния заем няма да предизвика прецедент. „Този заем е единствен по рода си и беше само за Гърция“. За подобна възможност спомена миналата година и федералният президент Йоахим Гаук. Той обаче не застъпва по-различно правно становище от това на федералното правителство, което отхвърля исканията за репарации. Но „е редно една държава с историческо съзнание като нашата да проучи възможностите за евентуално обезщетение“, заяви той.

Източник – Дойче Веле