Един невероятен разказ
Историята започва така, момченцето беше заобиколено от най-нежни грижи: мама, татко, баба, дядо. То получаваше всичко, каквото поискаше. Имаше много играчки, бяха го приучили да ги пази чисти и здрави. То беше на три години, когато вкъщи се случи нещо необикновено. В другата стая, където спяха мама и татко, се настани едно бебе. То плачеше често, преобличаха го по няколко пъти на ден, грижеха се много за него и момченцето се почувства изоставено. Играчките на го привличаха, а когато вдигне панерчето и ги занесе в стаята на бебето да му ги покаже, баба каза: „Прибирай ги бързо, че ще ги дадем на бебето“. Тогава момченцето ги нареди отново в панерчето и ги скри под креватчето си. А веднъж, когато бебето нещо гугукаше и баба и мама се бяха навели над него и се смееха, момченцето толкова се огорчи, че грабна статуетката от масичката и я хвърли в кошчето. Искаше да удари бебето, но не можа. Затова пък беше наказан до стената. Бебето растеше много бавно, а съседите имаха момиченце, голямо колкото момченцето, но мама казваше, че може да донесе някоя болест на бебето и не желаеше то да идва вкъщи, нито пък пускаше момченцето да ходи у тях. Тогава то поиска да отиде с децата в детски дом.
[ad id=“225664″]
– Но ти си имаш толкова хубави играчки – каза татко.
– И си играеш с тях, колкото си искаш – обади се мама, а там децата ще ги вземат от ръцете ти. Когато момчето стана на шест години и отиде в детска градина, то бързаше да вземе най-хубавата играчка и се криеше в ъгъла на занималнята да играе самичко. Децата отначало се опитваха да се сближат с него, но то ги гледаше намръщено, и те го изоставяха. Какво не направи учителката да го приобщи към другите. То странеше, и никой не знаеше, че вкъщи го посрещаха с въпросите: „Измий си ръцете, че ще донесеш някоя болест. Имате ли болни другарчета? Ако си играл с тях, сигурно и ти ще се разболееш.“ Така беше и през първите години в училище: „ще ти изцапат тетрадките, ще те заразят с шарка, къде ще отиваш, играй си със сестричката си……“ Класът отиваше на разходка, но момчето беше получило внезапно „главоболие“. Класът заминаваше на екскурзия, но момчето беше слабичко, можеше да настине… Учеше се добре, не се нуждаеше от помощта на другарчетата си. Учителката му възложи да помогне на едно от тях, което беше отсъствало от училище. Бащата беше тактичен. Нищо не каза, когато завари вкъщи гостенчето. Щом то си отиде, той се обърна към сина си: „Това да не се повтаря. Ще помагаш на него, а твоите уроци кой ще учи?“ Момчето завърши средното си образование с отличие. Записа се в университета, в столицата, далеч от родителското влияние, самостоятелен. Но квартирите бяха скъпи. Трябваше да подели наема с другар (само за това му беше нужен). Обаче никой от съквартирантите му не искаше да живее с него. Намери се все пак един първокурсник. Когато се обзавеждаха, взе по-хубавото легло, по-новия стол, по-доброто място на масата за работа. И всичко тръгна така. Родителите бяха се старали дълго, за да отгледат егоист и бяха успели. Себелюбив, амбициозен, той крачеше по своя път съвсем сам, но вървеше напред. „Разболяваше се“, когато имаше колективен труд или забави. „Отсъстваше“, когато някой го търсеше за помощ. Завърши висшето си образование успешно. И отиде…….. Може би сега е сред вас……..
[ad id=“263680″]
Публикувано от М. Христова, 1969 г. във вестник „Дунавска правда“
