Да се надяваш и да вярваш. Как писателката Лола Лафон си обяснява крайнодесния вот във Франция

Лола Лафон израства между София и Букурещ. Учи танци и музика в Париж и Ню Йорк. Авторка е на седем романа, сред които „Малката комунистка, която никога не се усмихваше“ (Actes Sud, 2014), преведена на 11 езика и отличена с едни от най-престижните литературни награди, “Преобръщане” (Actes Sud, 2020) преведена в 16 страни и удостоена с избора на Goncourt в Швейцария и с наградата France Culture Télérama. Последната ѝ творба, “Когато слушаш тази песен” (Stock, 2022), е наградена с Grand Prix des lectrices de ELLE и предстои да излезе в Германия. С нейната пиеса „Състояние на нашия живот“ беше открит сезон 2023 в Théâtre du Rond-Point.

Има нещо фаталистично именно днес, часове преди втория кръг на изборите във Франция да говорим за състоянието на нашия живот… Защото очакването е някаква смесица от уплах и надежда. От гняв и протест. И все пак, какво очакваме?

Лола Лафон: Бях шокирана, когато [Еманюел] Макрон разпусна парламента, не можех да повярвам, че сме до такава степен в ръцете на човек, който има огромно его и очевидно не е добър политически стратег. Имаш чувството, че си играчка, а всъщност си напълно безсилен…

Крайнодясна партия не е управлявала Франция от режима на Виши през Втората световна война. Напрежението и разделението във френското обществото са толкова осезаеми, а скокът в неизвестното толкова опасен, че последствията могат да разтърсят не само Европа…

Европа върви на дясно. Сякаш всичко е забравено и всичко е простено. Но като казваме Европа, разбираме ли и източната страна на континента? Или окончателно сме я приели тази “Европа на две скорости”?

Съществува някакво социално презрение към Източна Европа. Гласът на жените от България и Румъния не се чува тук. И това е “споделено” и от ляво, и от дясно. Източна Европа е нещо като туристическа зона. Непозната и евтина. Когато ви е удобно, отивате там на почивка, а през останалото време – празнота.

На първия тур имаше впечатляваща мобилизация. Как си я обяснявате?

След избирането на Макрон той насади такова социално презрение, съпроводено с цинично самодоволство и се отнесе с истинска бруталност към протестната енергия на хората. Това е факторът, който доведе до мобилизация и мигновено обединение на социалистите, комунистите, еколозите, непокорната Франция.

Не е ли утопия този Нов фронт?

Когато отидеш на семейна вечеря, има хора, които мразиш, има хора, с които нямаш нищо общо, и въпреки това знаеш, че ще седнеш на една маса с тях и че все пак има нещо, което ви свързва. Аз така го виждам. Нямам илюзии. Знаем, че чичо [Жан-Люк] Меланшон не се справя никак добре. Хората около мен не понасят Меланшон. И аз не го понасям. Смятаме, че той е нанесъл огромна вреда на левицата, но все пак, ето ни. Може би е осъзнаване на предстоящата опасност, а може би е добре да си кажем, че трябва да спрем да олицетворяваме политиката с хората. Мисля, че има много добри хора около него, но проблемът е с лидера, с човека, които претендира да представлява другите. И това е ужасно.

От много години във Франция не гласуваме “за”, гласуваме, защото ни е страх от някой друг. От 2002 г. гласуваме, за да избегнем идването на [Марин] Льо Пен на власт.

А сега, когато видите този [Жордан] Бардела, хамелеонът без един работен ден с неговите 1,5 милиона абонати в TikTok, ви побиват тръпки. Защото той всъщност е съблазнител. Това е думата, той дори не се старае да убеждава. И хиляди млади хора го следват. Плашещо е. Това е един напълно измислен човек, без съдържание, който идва от нищото. Не трябва ли това да ни тревожи? Но не – то се превръща в качество. Той не е нито десен, нито ляв. “О, добре, добре!”.

Продават ни някого, чийто произход всъщност не можем да идентифицираме, чийто път е някаква мъгла.

Какво все пак казват, хората, които го подкрепят?

Всичко минава през социалните мрежи. Аз не виждам тези хора. Такива са алгоритмите. Всеки е в собствения си балон.

След първия тур, когато излязохме с приятели, си дадохме сметка, че не познаваме никой, който е гласувал за Националния сбор.

И тогава чух тази потресаваща фраза от едно момиче: “Крайната десница? Това още не сме го пробвали!” Това е не просто влудяващо, то граничи с лудост.

Аз не съм социолог, но това изречение е много представително. Това е визия за политиката като в супермаркета. “Опитахте ли този перилен препарат? Не проработи. Защо не пробвате съседния?”

На въпроса: “Защо избрахте да гласувате за крайно дясната партия “Национален сбор” стотици хора във Франция отговарят: “Това още не сме го пробвали.”

В отговор на този абсурд френски графични дизайнери създадоха ярки сюрреалистични изображения в нео-поп стил, които заляха социалните мрежи и за часове станаха вайръл.

Лют сос в окото, четка за зъби от кактус, тоалетна хартия с нокти…., под които стои надписът: “Това още не сме го пробвали!”

Но всъщност те успяха. Националният съюз успя да каже: “Ние вече не сме такива. Не сме расисти. Не сме антисемити. Подкрепяме Израел, Не сме хомофоби”, но като четеш и слушаш техните кандидати, виждаш расисти, антисемити, хомофоби. Очевидно е, че нищо не се е променило.
——
“Да се надяваш” и “да вярваш” са синоними – пише в своята седмична рубрика в Либерасион Лола Лафон. И продължава:

“Струва ми се, че тези два глагола таят елемент на изчакване, любопитна пасивност: „надяваме се“ на по-добър свят, „вярваме“ в по-справедливо общество? Страхотно. Дори няма да е необходимо да работим върху това, всичко ще се случи в крайна сметка.

Политиката, която засяга всички ни – като организация на нашия живот – не е въпрос на вяра, нито на добри желания. Можем да се включим, да действаме.”
——

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036