Двата пола като хромозоми и народност

На 26 октомври 2021 г. Конституционният съд публикува свое решение №15, според което думата „пол“ има само биологичен смисъл. Стефан Попов оспорва тук не толкова извода, колкото самия факт, че подобен въпрос за половете е бил допуснат за разглеждане.

През тази седмица Конституционният съд произнесе следното тълкувателно решение: „Понятието „пол“ според конституцията следва да се разбира само в неговия биологичен смисъл.“

Това кратко изречение резюмира всичко, до което се свежда текстът. Зад решението обаче лежи аргументация от над 15,000 думи, което е равно на половин дисертация или на книга от 75 страници.

Напомня ми сцената от „Диктаторът“ на Чарли Чаплин, в която Хитлер разпалено държи дълга реч, спира, а секретарката му чуква на пишещата машина един единствен клавиш, тоест една буква. До това се свежда цялата му реч.

Три години по-рано

Решението не е първо по темата „пол“. През 2018 година съдът реши, че т.нар. Истанбулска конвенция не съответства на конституцията. Така България отпадна от голямото мнозинство ратифицирали я европейски страни и показа на света, че има свои си вътрешни тревоги около пола.

Разправията през 2018 няма фундаментални правни основания, защото се свежда до раздор за смисъла на думи в дефинициите. А и конвенцията има друг обект, превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие“, както казва още заглавието. Тя нямаше да бъде отхвърлена, ако преводачи, редактори, експерти, политици бяха помислили върху превода на страховитата дума „джендър“, предизвикала буря срещу „джендър-идеологията“. Или да предложат свое уточнение за дефиниция на термините и така да избегнат разделянето на „пол“ и „джендър“.

И все пак решението от 2018 година има правен характер, защото развива нормативно тълкуване на международен документ във връзка с предстоящата му ратификация. Такъв документ би породил задължения, които според съда не са в съгласие с конституцията. Както и да го разказваме, става дума за конституция, задължения, договори, ратификации и пр., все правни отношения. Дали и кой е съгласен, дали решението е коректно, дали не можеше да бъде избегнато и други „дали“ е отделен въпрос.

През 2021 обаче Конституционният съд се произнася по тема, която практически е извън полето на правото. Цялото му Решение №15 е езиковедски труд. Въпросът, който Съдът приема за разглеждане, се отнася до значението на „пол“ в текста на конституцията. Съдът трябва да обясни какво е значението на тази дума. Поканени са около 50 (петдесет!) експерти от всякакви области, институции, организации да представят становища. Слава Богу само десетина се отзовават, иначе решението щеше да е завършена дисертация за институт по езикознание.

Но защо казвам „езикознание“, а не „право“?

Аргументи отвсякъде

Думата „пол“ е спомената един път в конституцията – в член, който казва, че не се допускат ограничения на права по признаци като етнос, народност, убеждения … и така 12 (дванадесет). Сред тях е и „пол“. Могат да се изброяват още, може списъкът да се съкрати, а значението да се запази. Няма как такъв списък да е изчерпателен. Текстът е формулиран така, че дори и без да се споменава изрично „пол“, ще е ясно, че дискриминация на половете не е допустима.

Съществено е, че този списък от съществителни няма пряко правно значение. Правна тежест има забраната за ограничаване на правата, а тя е универсална, освен ако не се допуснат изключения, които са специално обосновани (присъда, война, извънредно положение и пр.).

Отсъствието на видима правна тежест прави тълкуването на „пол“ езиковедска, културологическа, антропологическа, дори фолклористка задача. А съдът се заема с нея, което е несвойствена за него работа. Това личи и по изтъкнатите основания „полът“ в конституцията да бъде определен „еди-как-си“, няма значение как. Те са емпирични и забавни за един юридически, в частност конституционен език. Като най-сериозно основание е посочена „българската народностна, духовна и културна традиция“.

С това аргументиране всъщност се казва, че конституцията като текст не съдържа ясна отправна точка за определяне на значението на „пол“. Все пак всяка дума има смисъл в контекста на употребата си в поне едно изречение или в по-голяма езикова цялост.

Ако кажеш „нос“, например, това „Нос“ на Гогол ли е, смъркащият нос на Пипи Дългото чорапче ли е, нос Калиакра ли е, носът на кораба „Радецки“ ли е? Нужно е поне изречение, за да отговорим на този въпрос. А Конституцията в цялост не е достатъчна за да се определи значението на „пол“ вътре в самата нея. Затова съдът се пита откъде произтича значението. И първият му отговор е „от народностната традиция“, което си е принос към фолклористката юриспруденция.

Това не изглежда много солидна основа за конституционно тълкуване. Идва ред и на следващата, която според Конституционния съд е не друго, а всекидневният („общоупотребимият“) български език. Тук е излишно да се разсъждава пространно. Всекидневният език е трудна материя, обект на няколко традиции в теорията на езика. Но да не се замисляме в тези посоки: да, във всекидневния език „пол“ масово (засега поне, а и през 1991, когато е приета конституцията) се свързва с дву-половото делене на мъж и жена. Но какво общо има това с едно конституционно тълкуване?

За да не изглежда аргументът за всекидневния език всекидневен аргумент, съдът повдига нов въпрос: Какво е мислил под „пол“ самият „конституционен законодател“. И отговаря – не знаем, няма следи в протоколите на VII Велико народно събрание.

Конституционният законодател е натворил големи бъркотии през 1991, но все пак той е имал друга работа, а не да изяснява смисъла на думата „пол“. Съдът стига до извода, че все пак, тъй като и законодателят е човек, той/тя трябва да е употребявал/а думата с всекидневното й значение. Той/тя не я е употребявал/а като законодател, защото в текста думата няма специфични правни значения, но като човешко същество това би следвало да е имал/а наум. Което на свой ред е в съгласие с „народностната традиция“, с „естествения стремеж към възпроизводство“ и с „генетичния хромозомен набор“, казва Конституционният съд.

Тази езиковедска публицистика в духа на „народностната традиция“ не е много полезна за здравето на конституционната идея. Съдът не трябва да приема подобни запитвания. Ето защо.

В конституцията има и други думи с широк смисъл, без ясно правно значение. Ами ако утре някой попита какво е значението на повечето думи от Преамбюла – „общочовешко“, „ценност“, „хуманизъм“, „воля“, „търпимост“…? Съдът ще трябва да стане факултет по свободни изкуства. По-нататък, в чл. 23 се споменава „изкуство“. Може ли съдът да приеме да тълкува какво е „изкуство“? И да напише докторат по естетика.

Първостепенна работа на Съда е филтърът на допустимите запитвания и Съдът го знае много добре. А при този филтър най-важно е какво не трябва да се тълкува. Какво означава „пол“ в текста на конституцията при посочената неопределеност не е допустимо питане. По ясно посочената причина, че то принуждава съда да изпълнява несвойствени и комични функции на тълкувател не на конституция, а на всекидневния език. А всекидневният език е флуидна реалност, която днес твърди едно, утре – друго и поради това не е база за определяне на значения в правен език.

Въпрос за пола може да бъде зададен във връзка с конкретен казус, който би набавил контекст за определяне на значението. Но в общо, абстрактно, универсално тълкувателно решение той е нереден. А и опасен предвид задължителността на тълкуванията. В случая задължителното тълкуване се позовава на „националната идентичност“, най-хлъзгавата метафора.

Ами биологичният пол?

Един въпрос, които не се разбира много, но в конституционната политика стои остро от решението за Истанбулската конвенция през 2018 насам, е противопоставянето на социален и биологичен пол. Противници на т. нар. социален пол внушават, че това е трети, четвърти, пети и т.н. пол, измислен, несъмнено, с цел сриване на национална идентичност, народна традиция, история и всичко свято. Самият „социален пол“ се интерпретира често като лично хрумване на индивиди.

Аз, възкликва някой из Фейсбук, решавам, че съм римлянин, наследник на Юлий Цезар и хоп, ставам такъв. До това ли се свеждат нещата, пита човекът в социалната мрежа. Отговарят му, че, разбира се, „не“, с допълнение: „как пък ти хрумна тази нелепост“? И продължават: ако някой си представя, че е римлянин от рода на Юлий Цезар, това е фантазиране, мечтаене, сънуване, бълнуване. Ако обаче същият човек започне да настоява и дори публично да се държи така, ситуацията е излязла от контрол, тя си е за болнична помощ. Лицето има психотичен пристъп, загубило е връзка с реалността. Подобни внушения говорят или за недобронамереност, често за маниакален национализъм, или за неразбиране на обективността на социалното.

Социологически въпросът е съвсем друг. Той се свежда до простото положение, че асоциален пол няма. Всеки пол е социален. Онова, което се нарича „биологичен пол“, е обект на биология, практикувана от учени-биолози. В обществения свят то автоматически, по дефиниция, без преходни фази става социална структура. Изобщо не е нужно да се оспорва бинарната половост мъж/жена и да се прибягва до измислен трети социален пол, бинарните полове са социални. И не измислени роли, а основни структури.

Понеже това никога не е съвсем ясно, дори изглежда като мъгляво шикалкавене, ще се позова на един пример от Макс Вебер (без когото социология няма). Вебер казва в капиталния си труд Икономика и общество, че „етническа група“ е безполезно понятие в социологията, безсмислени думи в нейните граници. Оттук и недействителен обект в обществения свят. За да си набави смисъл, трябва да бъде обвързано със социално действие. Етносът става действителен в обществения свят, ако стане точка на конфликт, например, ако се политизира. Но преди този момент той е екзотика, която социологията и самият обществен свят не забелязват. Той има толкова социална действителност, колкото сините очи и кестенявата коса. И все пак, ако сините очи се приемат за престижни белези, те стават социално действителни. Същото е положението с т. нар. биологичен пол.

Тогава защо толкова настояваме на израза „биологичен пол“? Защото това е начин на изразяване, с който в светския контекст на модерността обозначаваме фиксирането на половете в библейските текстове. Двойката Адам и Ева не са биологични индивиди с хромозомите XX и XY. И дефинирането на половете чрез двойката мъж/жена в християнската култура не е заето от никаква биология, каквато имаме едва след научната революция в 17 век и секуларизацията на света.

Този начин на изразяване ползва термини, разработени в езика на научните общности. Но в обществения свят те са условни обозначения. Затова и думата „биологичен“ в обществената комуникация има интуитивен смисъл, който не идва от науката биология, а я предхожда, и би се формирал без нея. И без биология хората знаят какво е мъж или жена.

Нужно ли е да се тълкува абстрактно конституцията

Защо става така? Случайно ли е?

Дори да има момент на случайност или скрита политическа, културна, идеологическа ориентация, има една страна в този казус, която не е никак случайна. Това са тълкувателните решения, предвидени от самата конституция.

Нека опитаме с един пример.

В България не спира оплакването от дефектната организация на съдебната власт, смесването на прокуратурата със съда, безотчетността и свръх-активността на обвинението. Главният прокурор е несвойствено свръх-активен за една демократична държава, до степен да упражнява социалистически тип надзор за законност повсеместно.

Този въпрос е критичен за цялата държавност и за състоянието на институциите.

Но вредната свръхактивност не е особеност само на прокуратурата. Тя характеризира и Конституционния съд в областта на абстрактните тълкувателни решения. Решение №3 от 2003 за „формата на държавно устройство и на държавно управление”, например, блокира нормалния конституционен процес и превърна прословутата съдебна реформа в безпредметно клише. Това правомощие трябва да се свие до минимум, само за особени случаи, с особена процедура, или да се премахне, което мисля за най-доброто решение.

В решението си за половете самият Конституционен съд навлиза в дълго разсъждение, за да изтъкне, че макар това да е конституционното значение на „пол“, то не следва да ограничава законодателя и съдилищата.

С други думи, след като е дал задължителното тълкуване, той се е опитал за занижи силата на тази задължителност. Това уточнение заобля върволицата от парадокси в аргументацията на съда: тълкуването е задължително, но не произвежда задължение и май никого не задължава.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036………. .