Доносничеството и неговото „оправдание“

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 101, 1990 г.
ДОНОСНИЧЕСТВОТО И НЕГОВОТО „ОПРАВДАНИЕ“
Един от нашите политически Лидери: Петър Берон бе обвинен, че е бил информатор на Държавна сигурност. Очаквах той да отрече напълно обвиненията и да се защити. това обаче Берон стори наполовина, като призна част от обвиненията и се опита да ги оправдае, нарече сведенията, които е давал, „служебни“. Не ме интересува неговия политически цвят, защото ще излязат наяве и досиетата на „червени“ информатори. Интересува ме същността на явлението, оправдано ли е то, както се опита да намекне по телевизията един от колегите на Берон. Виновна била системата, а не личността. Нещо обратно на твърдението, че морално отговорни за днешната криза са всички членове на БКП, без изключение (може би основание за това наистина има). Но сега, при това става дума за доносничество – отделната личност, склонила се на такъв сериозен морален компромис, е оневинена, а цялата вина е хвърлена върху системата. Удобно, но неубедително. Моето лично мнение е, че в случая с доносничеството основната част от отговорността е лична. В края на краищата никой и нищо не е в състояние да те склони да станеш доносник. За отказ – нито са убивали, нито са затваряли в затвор. Е, разбира се, можело е да пропуснеш някое пътуване в чужбина или някое повишение в службата. Но струва ли си да ги получиш на въпросната морална цена? Лично аз не бих го направил. Много от хората, с които разговарях през последните дни – също. Така че оправданията от всякакъв характер в случая са неубедителни и неприемливи. И още нещо: в доносничеството, както във всяко сериозно престъпление, няма степен на набъркване. Моралният компромис във всички случаи е направен, независимо дали си „информирал“ (тази дума също носи лошия дъх на думата „доносничил“) по задължение, по принуда или по вътрешен подтик. И независимо къде си наострял уши – в службата, на улицата, или в кафенето. Не зная дали бихме могли да се съгласим с твърдението, че самото явление „доносничество“ в тоталитарната държава било тотално разпространено. Вярно е, че информаторът донасяше на МВР-то, подчиненият – на началника си, клюкарят – на измамените съпруг или съпруга и т.н. Вярно е, че не бяха редки случаите след някой разказал виц, или изказана по-свободолюбива мисъл да получиш предупреждение от където трябва, че „говориш твърде много напоследък, да внимаваш, защото…“ Нима това ни изглежда безкрайно далече във времето, но да се нърнем само година, година и половина назад и да си припомним подозрителността, която витаеше във въздуха. Само в най-тесен приятелски или семеен кръг човек си позволяваше да каже под сурдинка едва една десета от онова, което днес тръбят всички средства за масова информация. Не сме забравили още трагикомичната фраза, с която започвахме всяко по-смело изказване: „Както казва един гад…“ За всеки случай. Вярно е, че явлението „доносничество“ беше доста разпространено. Като епидемия от опасна и трудно излечима болест. пък и кой да я лекува и защо да се лекува, когато болестта обслужваше самите „лекари“. Доносници е имало сред всички професии. Имало е и сред културните дейци и (какъв срам!) – и сред писателите. Може би такива „рицари на перото“ са написвали най-напред поредното си донесение до тайния си милиционерски началник и после с пречистена съвест са започвали поредния си разказ или стихотворение. Може да е ставало и обратно. Това няма голямо значение. Невъзможното за осмисляне, за разбиране е друго – самият факт на съчетаването на тези две дейности – творческата и доносническата. И все пак, да говорим за тотално доносничество е не само пресилено, това е невярно, това е обидно за мнозинството от народа ни, което у устояло своя нравствен критерий. Това в края на краищата е подвеждане под общ знаменател на всички и е оправдание за подлостта, която сега притисната и свита, утре пак ще разпери криле. Стана дума за разкриване на досиетата на депутатите. Според мен е наложително. Дори един единствен случай изнесен досега, за миналото на господин Берон, разколеба огромна част от хората в нравствеността на тези, на които сме гласували доверие във Великото народно събрание. Как хора с нечисти съвести (това във всеки случай е по-страшно от хора с нечисти пари) ще решават съдбините на страната ни, ще създават бъдещата й конституция! Доверието трябва да се възвърне – досиетата на депутатите трябва час по-скоро да се огласят. Но аз си мисля: пак ли ще се задоволим само с разбулването на мъглата по върховете? Не изключвам възможността и хора, които днес са се устремили към местната власт в общините, да са служили „на дявола“. Редно е поне местните политически лидери с подписи под съответни декларации да заявят публично, че не са били доносници в миналото. Защото, колкото и „тотално“ да е било разпространено явлението, надявам се, че поне половината народ се е опазил.
Доносникът. Явление, на което демокрацията се мъчи да изтръгне социалния корен. Не зная дали тези усилия ще се увенчаят с пълен успех. доносникът може би ще остане да съществува и в бъдеще. Но дано не обслужва вече държавата и нейните официални институции. Истината за него едва ли ще се разкрие докрай. Остава вътрешният съд – съвестта – за всеки един от онези, които някога са намерили „оправдание“, за да станат такива.
Таньо КЛИСУРОВ