Драматургът Жорди Галсеран: Плашат ме хората, които приемат всичко сериозно

Пиесата „Методът Грьонхолм“ на каталонския драматург Жорди Галсеран Фере е най-новото заглавие в афиша на Старозагорския театър „Гео Милев“. Почитателите на Мелпомена могат да я гледат в понеделник, 14 март.

Жорди Галсеран Фере (на каталонски Jordi Galceran Ferrer) е каталонски драматург, сценарист и преводач, добил международна известност с пиесата си „Методът Грьонхолм“ („El metode Gronholm“). Живее в Барселона. Пише както на каталонски, така и на испански.

Автор е още на пиесите „Верига от думи“ (награда „Борн“ за театър през 1995 г. и награда на критиката „Serra d’Or“ за най-добра творба на каталонски за 1996 г.), „Дакота“ (приз „Игнази Иглесиас“ за 1995 г.), „Гауди“ (мюзикъл, заедно с Алберт Гиноварт, 2002 г.). Следват „Карнавал“ (2005), „Канкун“ (2007), „Бурунданга“ (2009), „Разговори с мама“ (по сценария на едноименния филм на аржентинеца Сантяго Овес, 2011), „Кредитът“ (2013).

Филмът „Fragile“ на Жауме Балагеро е по сценарий на Галсеран, а „Методът“ на аржентинеца Марсело Пинейро е адаптация на пиесата „Методът Грьонхолм“.

На български Галсеран е познат в преводите от каталонски на Нева Мичева. Текстовете му са публикувани в две книги: „Верига от думи“, „Дакота“ и „Методът Грьонхолм“ са в поредицата „Театър х 3“ на издателство „Панорама плюс“ (2007) и – „Девет пиеси“, издание на Жанет 45 от 2015 г., което съдържа „Сърф“, „Без резерви“, „Верига от думи“, „Дакота“, „Методът Грьонхолм“, „Канкун“, „Бурунданга“, „Карнавал“ и „Кредитът“

***

„Феран, главният герой на „Методът Грьонхолм” би направил едно добро интервю с мен. Той винаги казва това, което другите не посмяват да заявят на глас. Всъщност, основната му характеристика е способността да дава устен израз на нашето съзнание без каквито и да било задръжки. Да, Феран би ми задал нелоши въпроси.“

–

„Истината се надценява. Ние живеем заедно благодарение на доброто възпитание, а това на практика означава да лъжем. Това е точно като при двойките. В това число, и семейните. Всички твърдят, че при една семейна двойка трябва да има диалог. Но аз смятам, че това е възможно най-лошото за нея. Никога не трябва да казваш какво мислиш за своята половинка. Това е фатално. Направо е краят на връзката.“

–

„Опитвам се винаги да пиша изненадващи истории. Затова всеки персонаж по задължение трябва да крие нещо. Нещо повече, персонажът трябва да умее да дозира внимателно своето разкриване. Ако авторът смогне да пресъздаде всичко това, пиесата става интересна. Феран би бил интересен журналист, защото винаги казва истината. Но той е измислен образ – в действителността, такъв човек не съществува.“

–

„Когато започвам една пиеса, тръгвам от конкретна идея – и просто си пиша, без да знам накъде отивам. Но в един момент неизбежно започвам да се отегчавам и си казвам: „Аха, тука нещо трябва да се случи.” И правя едно завъртане, каквото не съм предвиждал до този момент. Често се изненадвам от себе си. А щом с мен се получава, значи ще се изненада и зрителят. За мен и самото писане е игра – с определени правила, с определени играчи, има си винаги и конкретен залог. Но и някакво пространство, запазено за случайността, за да могат нещата да се случват неочаквано – хвърляш заровете, излиза дюшеш! И всичко се променя.“

–

„Мои пиеси са поставяни в много страни, но в България са поставени буквално всички. Публикувани са тук и там мои произведения, но само у вас има том с почти всичко, което съм написал. Каква е разликата между България и света? Нейното име е Нева Мичева, моята преводачка. Тя не само се погрижи да преведе всичките ми пиеси, но и да ги социализира, да намери най-подходящите режисьори и театри. Естествено, и пиесите си имат своите качества, но колкото и да са стойностни, ако нямаше някой, който да ги побутва напред, не би се случило това, което се случи в България.“

–

„Стремя се зрителят, по думите на Дейвид Мамет, постоянно да се пита какво ще се случи в следващия момент. Това е моето задължение като драматург: да разкажа една история, в която вниманието на зрителя да е постоянно приковано към бъдещата перипетия. Никога човек не знае накъде ще се развият моите персонажи. Може би затова пиесите ми са интересни за публиката. Аз постоянно я предизвиквам с изненадващите си ходове.“

–

„Изненадите в живота обаче нямат никакъв смисъл. Докато изненадите във фикцията трябва да се придържат към логиката на драмата. Животът няма никаква структура, но фикцията, за разлика от него, си я има.“

–

„Аз съм щастлив, но съм и голям късметлия.“

–

„Ако една история е истински добра, може да бъде написана както от драматична, така и от комична гледна точка. Моята гледна точка почти винаги е откъм комедията. Но много режисьори са ги поставяли като драми. Ако говоря за човешки отношения между човешки същества, те не могат да сработят във всеки тон. Моят начин да разбирам живота и писането е през чувството за хумор. Просто не мога да приема нищо сериозно. Мен ме плашат хората, които приемат всичко сериозно.“

–

„Моите пиеси обичайно се движат по ръба на бръснача. Смехът и крясъкът са съседи. Идете на кино да гледате филм на ужасите: ще видите, че половината публика се хили, другата половина панически крещи. Това са две твърде близки реакции. И двете зависят от изненадата. Смехът и страхът функционират така. Как се пише един комичен диалог? Единият герой казва нещо, другият прави пауза. И по време на тази дълга пауза всички зрители си представят какво ще му отговори. Моята работа е той да каже неочакваното. И тогава ще се разсмеем. Същото е и при ужаса.“

В текста е използвано интервю на Марин Будаков за newspaper.kultura.bg