Дрезден: срам за цяла Германия

Шумни протести и жлъчни обиди засенчиха тържествата по случай Обединението на Германия, които се проведоха вчера в Дрезден. Няма какво да се залъгваме: кадрите от 3-ти октомври навредиха на града. Нещо повече: те навредиха и на Германия. Светът се пита какво се случва при нас. В онази страна, на чиято силна икономика всички се възхищават. Страна, която мнозина свързват с по-добро бъдеще – и тук става дума не само за стотиците хиляди бежанци, а и за много други хора от всички краища на света. Само преди четвърт век светът онемя от възторг пред тази страна и проведената в нея мирна революция, на която не се проля нито една капчица кръв. Удиви се на куража на източногерманците, които успяха да свалят една диктатура с масови демонстрации. Прословутият лозунг тогава гласеше „Ние сме народът“.

Без смелостта на (първоначално) шепа правозащитници от тогавашната ГДР обаче надали щеше да се стигне до онези масови демонстрации. Възрастните мъже от Политбюро и тайната полиция Щази изпитваха такъв силен страх от народните  маси, че накрая изпуснаха властта. От триумфа на тогавашните победители обаче поникнаха и кълновете на нещо, което бързо създаде губещи – твърде различни по своята същност. На страната на разочарованите се оказаха много правозащитници, чиито идеали се сблъскаха със суровата действителност на една отчасти брутална пазарна демокрация. И не е никаква случайност, че само малцина от героите от 1989 успяха (или по-скоро пожелаха) да останат в политиката под западногерманско влияние.

За правовата държава и държавния произвол

Някои от тях се отдръпнаха разочаровани. Те обаче никога не забравиха каква стойност има тази (поради различни причини несъвършена) демокрация в сравнение с всяка друга обществена форма. Известната правозащитничка Бербел Болей го формулира може би най-добре: „Искахме справедливост, получихме правова държава“. Да, това не беше префектното решение, но все пак гарантираше защитата на отделния човек от произвола на държавата – едно висше благо, което си струва да защитаваме. Част от същността на демокрацията е и това: да се гарантират еднакви права на всички – включително на нейните противници, даже на враговете ѝ.

Точно поради това привържениците на ксенофобското движение „Пегида“, а и всички хора от същата порода могат да разпространяват своите възгледи, лишени от всякакво съчувствие. Те не приемат мюсюлманите, нито пък бежанците. Те развяват германския флаг и размахват демонстративно християнския кръст. Само че любовта към ближния им е точно толкова далечна, колкото и основните ценности, записани в конституцията. Член първи на най-добрата германска конституция досега гласи: Човешкото достойнство е неприкосновено. Но те смятат, че това се отнася само за тях. И изопачават напълно правото на свободно изразяване на мнение и на събиранията, тълкувайки ги като картбланш да демонстрират своята нетолерантност и да хулят инакомислещите.

„Не на насилието“?

Изречен от техните усти, днес прословутият лозунг „Ние сме народът“ звучи като лъжа и напълно изпразнен от съдържание. Да определяме тези хора като „сган“, както ги нарече през 2015 шефът на германските социалдемократи Зигмар Габриел, надали ще помогне особено. Но именно тези демонстранти отдавна показаха, че нито желаят да се вслушват в аргументите на другите, нито са готови да водят някакъв диалог. В деня на Обединението речите на министър-председателя на Саксония Станислав Тилих и на шефа на Бундестага Норберт Ламерт бяха изцяло заглушени от послания, пълни с омраза. Призивите на канцлерката Ангела Меркел и на някои други политици за проява на малко повече респект може и да звучаха безпомощно. И все пак: това бе правилната реакция.

Нека не забравяме, че хората, които през 1989 скандираха „Ние сме народът“, бяха издигнали и лозунга „Не на насилието!“. Тогава всички уважиха това тяхно искане. А днес ставаме свидетели на нещо съвсем друго. Езикът загрубя, поведението на хората – също. А думите биват последвани и от дела. Причините и следствието са еднозначни. Героите от 1989 година бяха смели. Днешните кресльовци са страхливци.

Източник – Дойче Веле