„Европейки стил и мащаб“. Как живя Атанас Буров, който ни напусна преди 70 години

На 15 май 1954 г. в Пазарджишкия затвор умира големият български банкер, политик, дипломат и държавник Атанас Буров. Европеец, демократ, привърженик на правовата държава и конституционализма.

Тогава той е на 79 години, а зад гърба му е френска диплома, живот на журналист и политик, биография на министър в най-тежките исторически периоди, борба с нацизма и накрая комунистически затвор.

Буров е роден през 1875 г. в заможна и предприемчива фамилия. Като ученик в Горна Оряховица се увлича по социализма. Изключен, по-късно той завършва гимназия в Габрово. Получава висше образование по право и финанси в Париж. Завръщайки се в родината се ориентира към политиката и става член на Народната партия. Дълги години е журналист, пишещ за партийния вестник „Мир“. Заедно с това е и депутат, бързо оформил се като голям оратор.

Първата му по-запомняща се проява е когато е на 36 години и участва в дебатите в V Велико народно събрание през 1911 г. Обсъжда се промяната на чл. 17 от Търновската конституция. Целта ѝ е да се даде възможност на държавния глава, със съгласието на правителството, да сключва тайни договори, за които да не съобщава на Народното събрание.

Тогава Атанас Буров е избран от своята парламентарна група на Народната партия да бъде докладчик около тази промяна. Приемането ѝ дава възможност да се сключи Балканския съюз за предстояща война срещу Османската империя. Действието на парламента е противоречиво и ще породи и дълго след това спорове.

След първото впечатление

Демократичните разбирания и културата бързо му спечелват уважението на политици от различни направления. Избран е за подпредседател на парламента.

Той е консерватор, но си дава сметка за недъзите на българския политически живот. Някои от изказванията му се посрещат с ръкопляскания от цялата зала.

„Докато ние не гарантираме общинското самоуправление, – казва той от трибуната – докато ние не гарантираме на българския избирател – в селата особено – неговата свобода, без опасност да може да принадлежи към тази или онази партия и да може да проявява своята партийна воля, дотогава, г-да, винаги ще имаме личен режим, защото няма да имаме самостоятелни избиратели, защото няма да имаме свободна изразена воля на българския народ. И за това дело, което ще бъде посрещнато от населението с една въздишка на отпочиване, ние ще можем да си подадем ръка с левицата.“

Неслучайно на негови изказвания, посветени на осигуряване на силно гражданско общество в страната, социалистът Янко Сакъзов се провиква от своята банка: „Това са наши искания. Радваме се, че ги възприемате.“

Офицерският кръст „За храброст“

По време на Балканската война Буров е подпоручик и запасен офицер на фронта. Ранен е в боевете в Одринска Тракия и получава офицерски кръст „За храброст“.

На 1 юни 1913 г. той влиза в правителството на Стоян Данев като министър на търговията и промишлеността. На този кабинет предстои да понесе щетите за извършеното на 16 юни 1913 г. и Междусъюзническата война. Скоро на почти едномесечната кариера на Буров като министър е сложен край.

В навечерието на включването на България в Първата световна война през 1915 г. заедно с цялата Народна партия Атанас Буров се обявява на страната на Антантата (Англия, Франция, Русия) и е против съюза с Централните сили (Австро-Унгария, Германия, Османска империя).

След злополучния край на войната, на 29 юни 1919 г., в реч в клуба на партията си той разглежда като най-отговорен за „катастрофата“ цар Фердинанд. За него всичко е подготвено с акта на „престъпна лудост“ от 16 юни 1913 г. когато „България се намери в едновременна война със сърби, гърци, румънци и турци“. Смята за отговорен и „народа“ поради избора му за парламент през 1913 г., както и опозицията тогава от ляво и дясно, която се нахвърлила върху неговата Народна партия, вместо срещу една „скрита всесилна воля“, която носела вината.

Буров след войните

На 6 октомври 1919 г. премиерът Александър Стамболийски поверява на Атанас Буров за втори път поста министър на търговията и промишлеността в коалиционното правителство след войната. По-късно по време на самостоятелното управление на БЗНС обаче Буров е вече преследван заради участието му в правителството по време на Междусъюзническата война. Спасява се с бягство във Франция.

След преврата на 9 юни 1923 г. той става част от Демократическия сговор. През лятото на 1925 г., поради прекомерния ответ на властта, последвал атентата през април в църквата „Св. Неделя“, Буров е един от тези, които настояват за оставката на вътрешния министър ген. Иван Русев. После става министър на външните работи в правителството на Андрей Ляпчев, което между 1926 и 1931 г. прави много за успокоението и умиротворяването на страната.

Голям успех за външната му политика е отпуснатият през декември 1926 г. бежански заем, при изработени условия под патронажа на Обществото на народите.

Буров се обявява както срещу левите, така и срещу десните диктатури.

Непоколебим привърженик на демокрацията, правовата държава и частната инициатива и предприемачество, той подчертава: „Историческият произход на буржоазията и нейното минало, както и нейната съвременна роля, правят от буржоазията една неизбежна спътница на демокрацията в политическия живот на страната. Буржоазната идея и буржоазната класа, като класа, се е формирала исторически в борба срещу политическата тирания, в борба срещу стопанските привилегии, в борба срещу ограниченията на личната свобода. Нейната историческа мисия е била да къса веригите, които са сковавали не само свободната човешка мисъл, но и свободния човешки труд. Веднъж успяла в тая си мисия, нейната задача не се изчерпи; тя продължи да бъде страж, който трябва да бди и да пази режимите на политическата и стопанската свобода, а това са режимите на демокрацията.“

„Не“ на съюза с Хитлер

В годината, в която Хитлер идва на власт, Буров поизнася една от фразите, с които го запомнят съвременниците му.

„Никой няма право да мисли, че за своята чистоморална особа не може да намери нито една достойна партия в България“, казва той през май 1933 г.

По време на Втората световна война Буров се противопоставя на антисемитското законодателство и преследванията срещу евреите. Твърд противник е на включването на България в конфликта и съюза с Третия райх.

Ето защо по този повод на 21 февруари 1941 г. Буров е един от политиците от опозицията, които искат аудиенция от цар Борис III. През този месец е посетен от служителя на английската легация Бейли, който му предлага да замине за Англия, където евентуално да оглави и правителство в изгнание. Макар да съзнава рисковете за себе си, Буров решава да остане в България.

През следващите години Гестапо ще следи дейността му, стигайки дори до обиски в неговото жилище. Наблюдаван е и от българската полиция. Въпреки това, Буров настоява и пред царя, и пред премиера Богдан Филов за външнополитически завой, подобряване на отношенията със съюзниците и Русия, като изразява и готовност да замине за пълномощен министър в Москва.

През май 1944 г. американските дипломатически документи свидетелстват за контакти на Буров със съветския пълномощен министър Александър Лавришчев с цел съставяне на правителство, което да е достатъчно ляво за да удовлетвори Москва, но и с умерени фигури като него за да се избегне хаоса.

През лятото Буров вече е узрял за кабинет, в който да влезе и Комунистическата партия, но само като една от силите и с цел възстановяване на парламентарната демокрация в страната и Търновската конституция. Неслучайно неговият подпис е поставен под създадения на 6 август 1944 г. документ до регентите за външнополитически завой и възстановяване на конституцията заедно с представители на други опозиционни политически сили, станал известен като „писмото от 12 август“. Никола Мушанов изпраща куриер до Варна, за да получи непременно авторитетния подпис на Буров.

Широката скроеност на Буров личи и от позицията му по отношение на Македония. Още на 13 февруари 1944 г. Богдан Филов записва в дневника си: „Буров е за автономия на Македония, като най-лесно решение. Настоява за оттеглянето на корпуса. Казах му, че това не е възможно.“

Преследванията на „народната власт“

На 2 септември 1944 г. Буров влиза в правителството на Константин Муравиев, като министър без портфейл. Поради това е осъден по-късно от Народния съд на 1 година строг тъмничен затвор, като през август 1945 г. е освободен.

Буров се среща често с Никола Петков, Никола Мушанов и Димитър Гичев, а от западните дипломати общува често с шефа на американската мисия в София Мейнард Барнс. Той лично настоява през 1945-1946 г. за изграждане на общо опозиционен фронт, улеснява обединението на земеделците на Димитър Гичев и Никола Петков, както и приобщаването на Никола Мушанов и Демократическата партия.

След арестуването на Никола Петков през 1947 г., Буров прави с помощта на западни дипломати и журналисти неколкократни опити за спасяване живота на земеделския лидер и спиране на планираната екзекуция. Усилията му са напразни, тъй като на 23 септември 1947 г. смъртната присъда е изпълнена.

Последните години на Буров

Положението става тежко за всякакви опозиционни гласове, включително и за Буровия. През октомври 1947 г. той е интерниран в Дряново. Там живее със съпругата си в малка таванска стаичка, като готварската печка е разположена на малкото балконче към нея. През 1949 г. е въдворен в концентрационен лагер в Дулово.

На 29 април 1951 г. Буров е отново арестуван. От дългия престой в килия без достатъчно въздух и с влага, подложен на всевъзможни издевателства, разпитван посред нощ, психологически тормозен и вкарван неколкократно в карцер, здравето на 77 годишния политик и държавник се влошава чувствително.

На 13 ноември 1952 г., след тридневен скалъпен съдебен процес при закрити врата, Буров е осъден на 20 г. затвор и конфискация на цялото му движимо и недвижимо имущество. Присъдата излежава първо в Шуменския, а след това и в Пазарджишкия затвор. Въпреки крайно влошеното му здравословно състояние, там за него не се полагат никакви грижи.

На 15 май 1954 г. Буров напуска този свят.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036