Една идея чака последователи

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 51, 1991 г.
ЕДНА ИДЕЯ ЧАКА ПОСЛЕДОВАТЕЛИ
На въпроса хубаво ли е в детската градина, моята дъщеря отговаряше лаконично: „Да“. А на контравъпроса иска ли да я заведем там, започваше отчаяно да крещи: „Няма, няма!“ Не че беше толкова лошо в детската градина, не че учителките не се грижеха добре за децата – просто скуката беше взела връх и всеки ден, откраднат от тази до болка позната обстановка, беше за тях малък празник. Не твърдя, че в къщи децата биха се чувствали по-добре, защото нещата не опират само до храната и съня – заедно с физическото си израстване те трябва да придобият известни навици и умения, да тръгнат към училището с определен обем знания, да се научат да общуват. Ако поговорите с някоя детска учителка и ако тя е достатъчно искрена, няма да скрие, че също е подвластна на скуката. Защото от години песните, стихотворенията, игрите и така наречените литературно-музикални програми по повод Нова година, 8 март, 1 юни и т.н. са все едни и същи. Някои се примиряват със съдбата си, други – не. И все пак не би било лошо да се прогони скуката, да се върне радостта в чистите детски очи. И вярвам, че никой не би възразил празниците и за децата, и за нас, родителите, да бъдат повече. От такива съображения се е ръководил Николай Николаев – старши преподавател в ИКПУ „Анастасия Тошева“ – Стара Загора: Офертата, която ни предлага от името на института и ПУ „П. Хилендарски“, е озаглавена „Педагогика на радостта“. Тя е предназначена за учителите и възпитателите от предучилищните и началните училищни заведения в цялата страна за периода 1991-1993 г. Защо именно в този период и какъв е по-далечният й „прицел“? Ще си позволя да цитирам част от нея“: „Бъдещото училище очаква да бъде освободено от образователните задачи, които днес решава, и от функциите, които изпълнява. В него учениците ще продължат да се учат, но ще общуват, ще съпреживяват, ще творят красота и ще живеят по нейните закони. То ще бъде училище естетизирано и хуманизирано. Основите на такива училища трябва да бъдат поставени днес… Програмата „Педагогика на радостта“ предлага пътища и възможности за увеличаване на радостта и веселието в ежедневието на детската градина и началното училище, което все повече ще търси нови пътища, нови форми и средства, за да подготвя човешкия фактор за качествено стъпало в цивилизацията.“ – Не се заблуждавам, че с моите научно-педагогически разработки ще реша всички проблеми на възпитанието – подчертава Н. Наколаев. – Но като опит да се реагира и осмисля живота на децата такъв, какъвто е, и такъв, какъвто бихме желали той да бъде, е задължителна отправна точка в моите търсения. А те, неговите търсения и експерименти, продължават повече от 10 години без особен резонанс в средите, които би трябвало най-много да го подкрепят. Е, може би някои от тях са имали право, като са възразявали, че е още рано, че като му дойде времето, ще го подкрепят. Нима 10 години не са предостатъчни или за науката те са нищо? Ако е така, аз не съм оптимист за бъдещето й. Може би Н. Николаев е нарушил каноните, започвайки от практиката, а не от теорията. Може би някои негови колеги са смутени, че не е „истински“ педагог, а обикновен музикант, макар че отдавна е преминал задължителната следдимпломна квалификация във Висшия музикален педагогически институт – Пловдив, че от 1988 г. е обявен за педагог новатор, че е съпредседател на Националния клуб на учителите с новаторски идеи. В какво всъщност се състои идеята на Н. Николаев, която повече от 10 години „тъпче на едно място“? – Играта и изкуството като възможност за възпитание, възпитанието – като възможност за игра и изкуство – пояснява авторът. – Между дните на относително еднообразие и постоянство в детската градина и началното училище трябва все повече да се увеличават дните с ярки впечатления и преживявания: празниците, развлеченията, концертите. Програмата „Педагогика на радостта“ предлага пътища и възможности за увеличаване на радостта и веселието в ежедневието на децата и най-вече в свободното им време, в извънурочните и извънучилищни форми на възпитателна работа. Своите идеи и намерения експериментира Н. Николаев в не едно селище и учебно заведение, за да не кажем почти в цяла Южна България. Отзивите на учителите са възторжени, не липсват дори аплодисменти, отзиви в пресата и радиото. И толкова! Нещата като ли пак се „завръщат“ в изходната точка, защото сам човек, колкото и да е способен и амбициозен, не би могъл да направи нещо. Защо се получава така, след като идеята има толкова много привърженици? Противниците ли слагат „лост в колелото“? Може и това донякъде да е вярно, но основната причина е друга: много педагози все още се страхуват от големите промени в образователната система, а в някои отношения идеята на Николаев преобръща всичко „нагоре с краката“. Други пък предпочитат да вървят по отъпканата пътека, която неминуемо ще ги доведе до научни звания, публикации, спокойствие и… пенсия. Не искам да обидя никого – това са лично мои разсъждения, в които може и да греша. Дано да е така… Но съм убеден, че детството трябва да бъде щастливо, нережисирано, да „плува“ в радост и веселие и това трябва да стане още днес, а не утре!
Йордан ГАЙДАРОВ