Екология ВЪЗМЕЗДИЕТО ЕДВА ЛИ ЩЕ НИ ОТМИНЕ!

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 83, 1991 г.
Екология
ВЪЗМЕЗДИЕТО ЕДВА ЛИ ЩЕ НИ ОТМИНЕ!
Години наред у нас се „опазваше околната среда“. Това опазване обаче ставаше повече на книга, отколкото с реални мерки. И ако в преддесетоноемврийска България имаше маса недомислени закони, то природозащитните ни бяха на такова високо теоретично равнище, че биха могли да послужат за пример дори на една Финландия.
В годините на социалистическото строителство като основна цел бе прокламирана бързата индустриализация на страната. И ние се индустриализирахме с такива светкавични темпове, че на другите народи свят им се завиваше от завист. Гонейки с всички средства главното в изпълнението на тези мегаломански задачи, всичко ставаше за сметка на природата. Но кой ти мислеше тогава за някаква си природа?… Важното бе да имаме комини до небесата, огромни корпуси, голяма химия, още по-голяма металургия и т.н. На картата един след друг се появяваха заводи, все рожба на някаква дружба… Но се появиха и селища, потънали в циментов прах, засипани с оловни или цинкови отпадъчни съединения. Разноцветни потекоха бистрите български реки. Появиха се болести – алергии и злокачествени образувания, за които медиците преди това имаха представа само в теоретичен аспект. Със задълбочаването на екологическата криза рязко се повиши броят на чисто представителните мероприятия със зелен цвят. То не бяха конгреси, форуми, семинари, симпозиуми. В замъглените от индустриални пушеци градове се появиха екотрамваи и екоавтобуси. А те бяха толкова „еко“, колкото волът може да бъде теле. По познат маниер парата отиваше в свирката, а споменатите мероприятия завършваха с емоционални екоешмедемета. На държавна сметка, разбира се. Едно от „децата на голямата химия“ е старозагорският Химкомбинат. Многото реконструкции на основните производство значително го модернизираха, но той беше и си остава един голям замърсител на природата. От години наред като жълтото знаме на опасността и предупреждението, над него се вие т.н. лисича опашка, над която и птичка не може да прехвръкне. Не съм химик, нито медик, но никой не е в състояние да ме убеди, че изхвърляните в атмосферата газове са безвредни. Не ми е известно дали някой някога е правил някакво изследване в какво състояние е почвата в съседните села Преславен, Калитиново, Горно Ботево, Дълбоки, Колена. Знае ли някой е съставът на водата, която пият хората и животните там? Какъв е химическият състав на продуктите, които се произвеждат там? Има ли някакво изследване за специфичната заболеваемост сред населението на тези села?… Не съм за закриването на Химкомбината. той дава прехрана на хиляди старозагорци. Но твърдо съм за бързото въвеждане на безотпадните технологии в този род производства. В света сигурно има такива. И вероятно те струват много пари. но човешкото здраве няма еквивалент. Нито цена! Друга „гордост“ на нашия регион и вечна болка на природата е комплексът „Марица-изток“. Мощните заводи изискваха мощна енергетика. Винаги съм свалял шапка на миньорите и енергетиците от комплекса, които буквално от нищо правят нещо, но думата ми е за стотиците хиляди декари плодородна земя, през която минаха багерите. За разни утаители и прахоуловители, които са истински язви в снагата на Тракия. Какво става с рекултивацията на почвата? Знаем, че нещо се правеше. Спомням си, че не един висок чуждестранен гост е бил воден, за да види рекултивираните почви… Вероятно и сега нещо се прави, но то е толкова малко в сравнение с темпа на поразиите, че не си струва да се говори… С две думи „енергийното сърце на родината“ предизвика прединфарктно състояние на природата в района. А от това състояние до инфаркта има само една мъничка крачица. Дано не я направим. Тролейбусите поочистиха въздуха по старозагорските улици, но докога по тях ще се влачат разбрицани „Икарус“-и, бълващи отровен дим?… Докога ще „дънят“ в небето отровен черен пушек комините на маслобойната, на старата леярна на „Пресков“, на Локомотивното депо?… Тези организации имат ли ръководства и как я мислят те тази работа? Нима им е все едно какво дишат техните съграждани, техните близки и деца? През лятото, по време на една журналистическа проверка, се срещнах на Старозагорските бани с деца от пловдивското село Куклен – жертви на „Голямата цветна металургия“. Бяха с олово в кръвта. Живееха в една прекрасна почивна станция, превърната в нещо като санаториум. И се питам, спомняйки си тази, детска трагедия, защо толкова късогледо хвърляме милиарди, за да се лекуваме? И къде са тези милиарди? И няма ли да изникне нова „голяма цел“? Не искам да давам никому акъл, но все ми се ще да видя по-реално присъствието при решаването на тези проблеми на ХЕИ, РИОПС, на „Екогласност“ и Зелената партия. В крайна сметка на цялата общественост. В противен случай ще дойде възмездието. Защото от гледната точка на Бога или на Природата, както искате, животът винаги е бил, е и ще бъде най-високата ценност. Няма никакво значение дали го носим на четири или на два крака.
Сава САВОВ