Елина Псику, която изследва докъде стига „институционалният контрол“ над телата ни

Робин е бременна, но не е готова да бъде майка. Абортите в родината ѝ Малта обаче са незаконни.

Катерина и Гая нямат партньори, но искат да забременеят инвитро. В Италия обаче тази процедура е достъпна само за двойките в официална хетеросексуална връзка.

Кики е от Гърция и страда от тежко заболяване. То я подтиква да търси място, където евтаназията е легална.

Едно нещо обединява съдбите на героините от тези истории – те търсят решение на своя проблем в чужбина, защото законът в собствените им държави го забранява.

Гръцката режисьорка Елина Псику разглежда тези теми в своя първи документален филм, озаглавен „Без посока“. На 30 септември той откри фестивала за документално кино в столицата „София ДокуМентал“.

Документалният дебют на Псику повдига екзистенциални въпроси за границите на личната свобода на хората, когато става въпрос за решения, свързани със собствените им тела. Филмът разглежда явлението „медицински туризъм“ – пътуването до други страни по медицински причини, което показва засилващия се консерватизъм в Европа на фона на иначе все по-големите възможности за пътуване.

„Идеята за „Без посока“ се роди преди 13 години, когато за първи път чух, че в Малта абортът е незаконен. Този факт ме изненада, тъй като никой не говореше за него. Малта беше известна само с романтичните уикенди в средновековните замъци и тази забрана беше в противоречие с позитивния туристически имидж на острова“, разказва Псику пред „Дневник“.

Първоначалната ѝ идея за филма е включвала и забраната на кремацията в Гърция, но докато реализира проекта, тя все пак става легална. В крайна сметка Псику се спира до споменатите три сюжета, защото те показват кръговрата на живота.

„В Малта абортите са забранени, дори ако Малта е член на Европейския съюз. В Италия инвитро процедурите са разрешени само за двойки, които са в официална хетеросексуална връзка. А в повечето страни от ЕС евтаназията не е разрешена. Така че тези три истории ми дадоха възможност да говоря за живота и за институционалния контрол върху телата ни в съвременна Европа“, казва режисьорката.

По думите на Псику кулминацията на филма ѝ е появата на Кики, която е решила да сложи край на живота си чрез евтаназия.

„Смъртта на г-жа Дювивие в швейцарската клиника беше най-трудната част за заснемане както по практически, така и по емоционални причини. В същото време смятам, че това е най-силната част от филма“, разказва още гръцката режисьорка.

Тя вярва, че съвременните граждани на Европа са много по-свободни от предците си, живели в робство, „но в същото време сме по-малко свободни, отколкото си мислим, че сме“.

„Нашите избори са ограничени и насочвани от икономиката и религията и това е нещо, което много често забравяме“, обобщава тя пред „Дневник“.

Кадър от филма „Без посока“

Елина Псику е родена в Гърция през 1977 г. и учи кино и социология в Атина.

Първият ѝ игрален филм като сценарист-режисьор – „Вечното завръщане на Антонис Параскевас“, е представен на фестивала Берлинале през 2013 г. и участва в повече от 40 международни филмови фестивала.

През същата година „Варайъти“ я включи в класацията си „10-те европейски режисьори за гледане“, а през 2014 г. Псику за първи път спечели наградата за най-добър режисьор на Гръцката филмова академия.

Вторият ѝ игрален филм, „Синът на София“, беше представен в конкурса на Tribeca FF през 2017 г. и спечели наградата за най-добър международен разказ.

„Синът на София“ спечели още 5 награди от Гръцката филмова академия, включително за най-добър игрален филм, най-добър режисьор и най-добър сценарий. И двата ѝ филма бяха част от селекционния списък на Европейските филмови награди, съответно през 2013 г. и 2017 г.

Arhiv