Живеем все тъй тъпо и безнаказано, а душите ни – мъртви

 Помните ли Тодор от Враца? Преди една година в обществото ни за пореден път отекна глухият стон на несправедливостта. Едно момче беше убито по жесток начин. Просто така, заради смъртта!

Последваха протести все на млади хора, които в отчаянието си изкрещяха в лицето на всички ни: „Събуди се, България!“ Но собствената им Родина остана високомерно наперена и над молитвите им. Стотици протестираха в търсене на справедливост, докато Темида се въргаляше в чаршафите на поредните силни на деня, които я обладаваха и захвърляха като непотребна вещ. Такова е правосъдието ни – евтина куртизанка, която обслужва платежоспособните туловища. И така малко повече от година по-късно забравихме за Тодор, който не заслужаваше да умре. Никой не заслужава! Паметта му остана да търси справедливостта и намирането на виновен за смъртта. Но виновни все тъй няма или пък те се чувстват все тъй невинни, уважаеми госпожи и господа! Виновните са скрити сред гноясалото ни общество, в което са важни силиконите, свинските опашки и интернетът в смартфона. Никой не настоява за справедливост, никой не иска справедливост, никой не дава справедливост – тя е на тезгяха и се прехвърля в лапите на онези, които спят с Темида. А докато чакаме, забравяме и се свиваме в еластичния си пашкул, който се гъне и намества според ситуацията. Забравихме за Тодор като общество, защото случилото се с момчето ще ни припомни и ще извади най-противното от това, което представляваме като нация – търпим, недоволстваме тихо и бързо се уморяваме да се борим за себе си, за всеки един около нас. После се стоварват заканите на тези по горе и ние още по-надолу слизаме в избата на примирението си, където освен кисело вино, намираме разложеното си достойнство. И така затъпяваме в тишина и бездействие. Стоим бедни и се оплакваме. Ненавиждаме всеки успял, докато търкаме проклетите билети. Крещим на телевизора, докато той ни натрапва онези от горе, лъснали голи, но загърнали гениталиите си с нашия вот. Тъпчем и изкарваме бездънния си гняв на по-слабия от нас, докато в сеседния ъгъл пречукват младо момиче или грохнал старик. А през останалото време тъпеем в социалните мрежи, където сме горди патриоти с пушка и луканка в ръка. Забравяме трагедиите си, забравяме и радостите си, цупим се, когато ни говорят в очите и кълнем до припадък малцината, които се хвърлят в общата тиня, за да ни вадят. В нея потънаха и мечтите, и надеждите ни. В нея са децата Ви, в нея е обреченото им бъдеще, което ще вирее сред политическа вулгарност и съдебна несправедливост. На дъното й са съдбите на хора като Тодор, убитото момче в Борисовата градина, мъртвата Яна и красивата Вероника. Но ние като общество оставихме паметта им да не намери покой, защото никоя присъда не заменя живота, най-малко недадената! „Искам да живея в България, защото тук няма закони!“ Това го чувам от толкова много мои познати, които вече са яхнали вълната на безнаказаността у нас и своеволничат с всичко, което се изпречи на пътя им! А все млади хора и от добри семейства! Не Ви ли е болно, когато мине наоколо подобна мисъл, не Ви ли се надига жлъч в гърлото, не Ви ли е страх от едно ново поколение, което няма да прати сутеньорите на Темида в затвора, а ще ги замести и ще продължи да спи с нея?! Няма да ни стигне цял живот, за да видим със справедливи присъди тези, които ни правят мили очи на всички поредни избори. Няма да ни стигне цял живот да напуснем безвремието между хладилника и таблета. Няма да ни стигне цял живот да помолим за прошка онези, за които не се борехме и които са вече далеч от нас – все едно дали през океана или на три метра под земята. Няма да ни стигне цял живот, за да разберем, че той е минал тъпо и безнаказано! А душите ни?! Те отдавна са мъртви.

Автор: Румен Скрински
Източник : www.actualno.com