Жилавото цвете или … момичета без майки

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 
в-к „Стара Загора” брой 19, 1991 г.
ЖИЛАВОТО ЦВЕТЕ
или момичета без майки

Жилаво цвете е човешкото милосърдие. То устоя на дългогодишната апатия, смразила душите ни, и сега избуява отново – още по-красиво отпреди. Но ароматът на цветовете му не ни е опиянил дотолкова, че да забравим да се поклоним на неговите корени, задето са тъй устойчиви и дълбоки. Едва ли са много градовете в България, които са имали още през 1914 г. благотворители като Анастасия Тошева – създала приют за сираци, а по-късно завещала на този приют прекрасния си чифлик с 40 декара плодородна земя. Това сиропиталище оцеля до днес и тази година ще навърши 77 години. Някога сираците са получавали издръжка само от благотворителност и от приходите на своя чифлик. Днешните им наследници – юношите от дом „Анастасия Тошева“, се надяват да получат земята си обратно, за да не разчитат единствено на обеднелия държавен бюджет. През 1947 година в Стара Загора се създава и втори дом – за девойки. Създала го е тъй наречената Помощна организация под ръководството на Дора Гергинова. Но отпечатъкът на победилия комунизъм вече е легнал и върху това, иначе милосърдно, начинание. Това е дом само за деца на антифашисти. По-късно животът сам налага необходимостта в този дом да намерят приют и простосмъртни момичета. Тази година домът за девойки „Неделчо Николов“ навършва 44 години. Приближаването на осмомартенския празник ме изкушава да надникна първо в този дом, въпреки че е с по-кратка история от първия. Тук осемдесет момичета от цяла Южна България всяка вечер казват „лека нощ“ не на майките си, а на дежурните нощни възпитателки. На Осми март момичетата ще поднесат цвете на 14 чужди жени, които са се нагърбили да създадат дом и уют за тях – бездомните. Ако в този ден домакинката има късмет и намери начин да достави мъничко брашно, всички заедно ще се запретнат да изпекат в приспособеното миниатюрно кухненско боксче празнична питка. Нали уют се създава около печката и трапезата? Дали стаята с телевизора ще може да побере осемдесет момичета, за да послушат заедно музика, не успях да си изясня. Но помещенията в този дом, макар и недостатъчни, са разпределени с максимална изобретателност. Макар и натясно, момичетата имат къде да изпробват първите си кулинарни опити, имат дори заличка за аеробика, макар и в мазето. Стаите им, както всички момичешки стаи, обилно са „декорирани“ с плакати и снимки. Във всяка стая мебелите са разместени и пренаредени според вкуса и фантазията на младите стопанки. И стаите са наистина приятни – с 4, 3, 2 легла и самостоятелни санитарни възли. Почти като в хотел, или напълно като в общежитие. Защото от няколко години Домът е квартирант на общежитието на Института за усъвършенстване на учители. „Какъв комфорт!“ – биха възкликнали момчетата от Дома за юноши, ако можеха да надникнат в девическата светая светих. Едва след скорошната реконструкция на своята сграда момчетата могат да се похвалят с по-прилични тоалетни, и то общи – по една на целия етаж. Всъщност комфортът на девойките май че свършва дотук. Домът няма перачка, нито подходящо оборудвано помещение. Спалното бельо се дава на обществена пералня, но индивидуалното си бельо и горните си дрехи момичетата перат както смогнат в мивки и легени. Напоследък – практически без сапун или перилни препарати, защото няма откъде да си купят. Съмнявам се някое от момичетата да е виждало отблизо автоматична перална машина.

А всички те, рано или късно, ще стават домакини и майки. Не е лесно да възпитаваш и да подготвиш за бъдещия му живот едно момиче, далеч от най-простите домакински уреди и приспособления. Шестте възпитателки и директорката Жека Данаджикова мечтаят не за стерилния хотелски климат на общежитието, а за истинска домашна обстановка. Мечтаят за своя кухня и трапезария, вместо студентския стол, който по неволя ползуват сега. Мечтаят да открият шивашко ателие, па макар и само с двете шевни машини, с които разполагат. И имат много сериозно основание за това – момичетата влизат в живота абсолютно непригодни да управляват своите и без това скромни финанси. Ако имат възможност в шивашкото ателие да припечелват с труда си свои пари, момичетата биха облекчили не само насъщните си нужди, но постепенно биха се научили и по-разумно да харчат парите си. Джобните пари, които в момента получават от държавата за един месец, стигат за пет-шест кифли, и, разбира се, се стопяват за броени дни. Наред с материалните нужди, девойчетата имат и духовни потребности. Една хубава библиотека би могла да ги задоволи и домът наистина разполага с 4000 това литература. За нея обаче няма библиотекар. Би било разкош в днешното трудно време да се мечтае за щатна бройка, но би могло да се намери поне някакво основание да се заплаща допълнителният труд на една от възпитателките, която сега изпълнява това задължение изключително от добра воля. Всъщност, какво влиза в задълженията най тези жени, които трябва да заменят майките на осемдесет бъдещи майки? Да приласкаят току-що пристигналите от другия край на България малко дивички и много препатили бездомни момиченца. Да ги накарат да забравят предишния „Дом“, който много често е оставил твърде тежки спомени за нечовешки отношения в нечовешки условия. Да забравят циничните думи и циничния поглед върху света. Да добият човешки обноски, елементарни женски хигиенни навици. И … малко по малко, от недодялани мъжкарани, да се превърнат в приятни девойчета. По неписано правило до всички момичета, които не идват от домашна обстановка, а от социални домове, изобщо не знаят какво е момичешка дрешка. Израснали в анцузи и панталони, тези бъдещи жени обличат първата си рокля с огромно нежелание и след дълги увещания.

Може този проблем за несведущите да е нищожен, но е показателен за усилията, които възпитателите трябва да положат за всяка момиче поотделно. Какво им дава сили да свържат своята съдба с тези осемдесет чужди съдби? В този дом може би никога не се вплита в разговор думата „милосърдие“. Но какво, ако не милосърдие и всеотдайност има в този малък колектив, който ден след ден и нощ след нощ носи грижата за осемдесет девически съдби? Наистина, жилаво цвете е човешкото милосърдие. Нека още веднъж да се поклоним на него, на здравите му и дълбоки корени.
Доля ЧИКАКЧИЕВА