„Забравени“ старозагорци. Александър Екзарх – неукротим български дух

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 100, 1990 г.
„ЗАБРАВЕНИ СТАРОЗАГОРЦИ“
НЕУКРОТИМ БЪЛГАРСКИ ДУХ
Илюзорно би било мисленето, че една публикация може да избави от забвение човека с неукротим български дух. За Александър Екзарх пръв ми напомни неврологът д-р Стоян Пенчев. Какво знаем за него от оскъдната биография?  От кратките данни, с които разполагаме, знаем, че Александър Стоилов Боев (Бейоглу) е роден през октомври 1810 г. в Стара Загора в богато търговска семейство. Благоприятните финансови възможности и стремежът му към знанието го отвеждат да учи в известните за времето си Бейска академия в Букурещ и немско училище в Будапеща. По-късно през 1836 г. заминава за Париж, където следва математика и медицина. Придобитата богата култура и разностранни знания той упражнява не професионално, а подчинява изцяло на „българския въпрос“. Целия си живот Екзарх посвещава на обществена дейност в защита интересите на нацията. Като дипломат в турското посолство чрез прокламации, писма и мемоари запознава френската общественост с положението на своя народ. Това му дава възможност през 1841-1842 г. да стане предводител на френския икономист Жером Бланки в пътуването му из българските земи. В 1843 г. с непосредствената помощ на Алелкасндър Екзарх френският професор издал книгата „Пътуване из България през 1841 г.“, в която е описана реалната картина на турските зверства и безправното положение на народа. Активната политическа и журналистическа дейност на Екзарх продължава през целия период до Освобождението. Преминава през Париж, Лондон, Петербург и Москва чрез срещи с високопоставени държавници, с мемоари до английското посолство (1846 г.) и послание до руския император (1848 г.). Установил трайни контакти с известния български книжовник, педагог и езиковед Иван Богород, учителствувал в Стара Загора, Екзарх става съосновател на „Цариградски вестник“ (1848 г.) в продължение на десет години (1850-1860 г.). Той самият издава и редактира вестника, едно от най-значителните периодични издания преди Освобождението. През всичкото време на странствуване Екзарх развива безспирно журналистическа дейност. Със средства подпомага материално строежа на български училища. От положението си на известен дипломат в Турция и Франция осигурява учители, книги и учебници, с лични средства издържа българи студенти в чужбина. Историята и политиката невинаги са признателни на своите дейци. Някой бе казал, че дори и природата понякога не е щедра към най-изкусните си създания. След Освобождението Александър Екзарх за кратно време се отрежда да бъде префект на Пловдив. След приемането на Търновската конституция (1879 г.) той е един от кандидатите за княз на Княжество България. Известно е от историята, че първото Велико народно събрание (1879, 17 септември) избира пак Александър, но не Екзарх, а Батемберг за княз на България. Само след седем години през 1886 г. Александър Батемберг е детрониран и Александър Екзарх е отново кандидат за княз. Каква ирония на съдбата на Екзарх и тази на българите. Княз на България става Фердинанд Сакс Кобурготски. От 1885 г. до края на живота си (1891 г.) Екзарх остава в София. Избран е за потечетен член на българското книжовно дружество (днес БАН). Сътрудничи във в. „Левант таймс“. Автор и преводач е на „Напис ради болгаров, представлен на Високата порта и петте велики сили Галия, Англия, Русия, Прусия, Австрия“. Макар и малко, знаем за активното участие на Екзарх в черконвонационалната борба. Той е един от осъществителите на идеята на Неофит Бозвели за изграждането на български храм в Цариград с цел да се създаде българска община и се постави основата на ръководен общобългарски център. Така будният старозагорец сполучливо и заслужено получава името Екзарх (то идва от гръцката дума „екзархос“, която означава в древна Гърция жрец при храм, висш църковен сановник). Някога Ж. Долан е казал: „Животът без шум – това е велико утешение за този, който е живял без слава.“ А ние с вас, уважаеми читатели, бихме могли да допълним – днес духът на Екзарх Старозагорски е живият български дух.
Кольо СТАЛЕВ