Слушайте завета на дедите си, дръжте се за корена!
В родното село на баща ни – Яврово, в двора на малката виличка, лъха благата хладовина. Тя иде от дворната чешма и от фукналия над нея сочен здравец. И още – от полюляващата се цяла жива стена от бръшлян. Височко над Асеновград е бащиното ми село, от което като от самолет се вижда долу равното тракийско поле и се усеща разликата – долу – прашно и пек, а тук, горе – благодат и сладка медено ледена вода.
[ad id=“225664″]
В този вечно пъстър с най-различни дървета и храсти двор водата бълбука с татковия ми глас: „Макар и запустяло сега, селото няма да изчезне, защото явровци не продават къщите си на външни хора. Хей, селски, пазете домовете си, в тях, ако не сега, след време ще се върнат децата, внуците ви от чужбина и ще потърсят бащината си къща. Слушайте завета на дедите си, дръжте се за корена…”
В двора на виличката сякаш отново откривам не само света на писателя, а и нещо по-силно, магическо. Тук е светът на лесовъда. Освен околовръстния пръстен от различни плодни и декоративни дървета, мамят и мъничките къщички за птици – зелени, с малки кръгли отворчета отпред. Само дето вече птиците не кацаха върху тях. Изглежда, че тези умни хвъркати усещаха с космическите си сетива, че техният майстор, този, дето някога весело си свирукаше из двора, вече го няма. И е пусто, и е хладно без него в иначе цветния двор…
Но настроението се повиши от една прегръдка. Прегръдка в зелено. Зелена е прегръдката на зидовете и оградите. Още от най-външния двор. Оградата е почти обърната към надвесените над нея сливови дървета, които й правят сянка и я ароматизират със своя тежък плод. Върху зида, на втория кат на двора, е протегнала клони крушата, заслушана в песента на вятъра. Нощем тя леко се люлее и поклаща къщичката за птици. А най-чудна е прегръдката на бръшляна с каменната стена, изпод която на струи тече вода и усилва дъхтеца на румения здравец. Може би затова думите на писателя идват отново към мен с неукротима сила:
Моето родно село е ей там горе, на високото, много е хубаво и аз не мога без него!
В двора на малката виличка идват явровци, като видят, че някой от родните му са дошли. И започват един през друг да говорят за „нашия Кольо”, за „чичо Кольо, дето се беше наел да оправя света”, за „бай Кольо, дето ни уреди селото, че и сега си имаме асфалт”, за Хайтов, дето ни оправи камбанарията на църквата „Света Богородица”… Лесно ли е да си голям човек на село, дето всеки те търси за всичко. Един заради отнетата му малка нивичка, друг за заминалата в чужбина щерка, трети за кандидатстване в университет, четвърти за адвокат, който да „бутне” нещата с неговото си дело, и така нататък. Ала вместо да среща хорските приказки с отегчение, Николай Хайтов изричаше своята фраза: „Търсете ме по всяко време!” Иначе нямаше да бъде истински създател на своята писателска библия от десет божи заповеди, ала наречени писателски заповеди. Тях той беше отправил към себе си, че и към пишещите братя. Една от тях, най-важната, бе тази, която съдържа думите:
Обичай хората и вярвай в тях въпреки всичко!
Една от жените, идващи в двора на баща ми, се опита да ме „заведе” с приказки в неговото лудо и палаво селско детство, когато малкият Кольо вършел безброй лудории. Даже се опитал да превъзпита и една орлица. Тя, орлицата, правела много пакости и на малчугана вече му било омръзнало да слуша оплакванията от нея.
Подготвил се той да отмъсти като напълнил пазвата си с цигански пирони, за да си направи пиронена стълба чак до върха на голата топола в селото. Така, от пирон на пирон, та до върха, между махащите криле на уплашената птица. Бръкнал в гнездото, взел голишарчетата орлета и ги пъхнал в пазвата си, а после пак, по-чудатата стълба слязъл на земята. Оставил орлетата, които треперели, а майка им обезумяла от страх, се спуснала над тях и ги прикрила с крилете си. „Кольо искаше да покаже на крадливата орлица какво е като ти крадат най-милото. Ала той имаше добро сърце и си ги даде на майката. Човечен беше нашият Кольо. Затова го обичаме. И уж го няма, пък все си е между нас” – така завърши разказа си явровската сладкодумка Елена Младенова.
[ad id=“255238″]
Селото на татко ми. То го беше откърмило с обич не, а с непокорна обич към родното. И Голямата каба, и могилата, и таванът на старата къща, че и населеното с караконджули детско въображение, се нареждаха като вагончета в моите детски, а по-сетне в късните ми сънища и обсебваха съзнанието ми. Тук, в Яврово, всеки път откривах някоя нова истина за себе си. И за татко.
Ние и двамата с него тръгвахме в своето възприятие за света от различни посоки. Той – от детските щуротии и опияняващата миризма на някогашните тавани, запазили в стари ракли стари черги. А аз идвах от полюса на света, който отдавна беше си свалил потурите, сиреч бе станал твърде модерен, свят на нерви, електрички, екшъни и бърз интернет.
Тук, в Яврово, неистово търсех неговите „детски очи”, а открих своята истина, чрез неговите чувства както и непревземаемия, само Хайтовски детски свят. Шарено пъргав.
Разбрах: светът на миналото е в теб самия, ако сам ти искаш да го видиш и вградиш в паметта си. Уверих се, че не си беше отишло бащиното ми нявгашно патриархално детство. То само се беше замаскирало с миризмата на лавандула и бе прогонило молците на времето, ала бе запазило белега на въображението. А то, крилатото Хайтово въображение се появяваше всяка сутрин в яврoвското небе, в което като огромни гащати петли скачаха облаците и се надпреварваха кой по-напред да скача на земята – слънцето или те, пъргавите рошльовци.
Елена ХАЙТОВА, дъщеря на писателя
Източник: bgnow.eu
