„Записки на жената призрак“. Как книгите на Яна Букова заговориха едновременно на три езика

Всяко постижение е достойно за разказване, но какво да направим, ако постиженията са три наведнъж? Яна Букова е в това положение – да не знае откъде да започне разказа си, след като нейни книги излязоха едновременно в Пловдив, Ню Йорк и Атина. За начало поръчва чай за двама в едно софийско заведение.

Преди седмици издателствата „Жанет 45“ и „Икарос“ публикуваха новата й стихосбирка „Черно хайку“ в България и Гърция. По същото време в САЩ Ugly Duckling Presse издаде нейна сборна стихосбирка под името Notes of the Phantom Woman („Записки на жената призрак“).

„Икарос“ е ексклузивният за Гърция издател на двамата нобелови лауреати на страната – Георгиос Сеферис и Одисеас Елитис.

Ugly Duckling е едно от големите американски издателства за поезия, открило за САЩ поезията на Даниил Хармс.

Това, което пише Яна Букова, не е много обичайно за масовия български слух. Поезията й е микс от политика, наука, история и личен усет, които създават единно послание за бунт срещу лъжата и срещу уюта, който лъжата създава. Идва като по поръчка във времената на масирана дезинформация, водеща до примирението, че „човек вече не знае на какво да вярва“.

По БНТ й бяха казали нещо подобно – че тя се бунтува срещу примирението. Но тя възрази: „Моята битка не е точно срещу примирението [на хората], а срещу украсяването на това примирение, лиризирането му, превръщането му в приятно и едва ли не без алтернатива“.

Казва, че войната на Русия срещу Украйна е направила пробив във всичките й защитни механизми. „Сякаш нападнаха собственото ми семейство в тази война“, добавя. На въпрос дали е загубила приятели, отговаря с друг глагол: „отказах се от приятели“. На въпрос кое превръща тази война в лична тема, отговаря в два такта – първо споменава „ужасяващата експлоатация на човешката глупост и наивност“, а след това – че “заплахата е лична, залогът е личен – върху собственото ми бъдеще и върху собствената ми страна“.

Тя добавя, че един от проблемите в цялата история на войната, е това, че никой не е пожелал да помни „уроците на Втория свят“.

Пояснява какво има предвид: „Третият свят настоява на правата си, говори за травмите си. Първият свят продължава нататък самодостатъчен. Вторият свят обаче, всички ние, които преживяхме режимите на Източна Европа – сякаш не сме съществували никога. Наученото от нас: това колко крехка е демокрацията, колко лесно се губи и колко трудно се печели, това да имаш сетива срещу политическото лицемерие и двойния език, но и опасенията ни и всичкото ни безпокойство към един агресор, чието поведение много добре знаем от историята си, никога не бяха нито чути, нито забелязани. Много от нещата, които „изненадаха“ Европа в последните години, включително тази война, се дължат на това незачитане.“

Запазването на този опит, включването му в гледната точка към света е също част от нейната поезия. Както в стихотворението „Тогава и само тогава когато“:

Помниш ли как режехме живи жаби в часа по биология,

за да гледаме как бият сърцата им?

Помниш ли образователната система, която позволяваше това

с учебна цел?

Макар и трудно, успява да даде отговор на въпроса, който много хора днес си задават – какво се прави в трудни времена, в които изглежда, че светът се срутва. „Да си вършиш работата. Да правиш това, на което си способен.“ Така или иначе смята, че в историята съществуват твърде малко лесни и благоприятни времена. „Но трябва постоянно да си нащрек и да не се успиваш.“

Тя прави точно това – пише, превежда, издава списание с други хора, без да пропуска новини от сякаш пропадащия свят на войни и на кризи. „Но моята основна работа е да говоря, да наричам нещата с думи“, казва тя, когато разговорът ни на чаша чай прехвърля втория си час. „Не ме изморява, зарежда ме“.

Изглежда като човек, който може и цяло денонощие да изкара на един стол, ако в разговора трябва да се намери отговор на някакъв въпрос. В конкретния случай въпросът звучи така: какво я е формирало като човек, който не спира да търси.

Казва: „Семейството ми и огромно количество книги.“

От Елада до Ню Йорк

Яна Букова е родена през 1968 г. в София, дъщеря е на художника Никола Буков. Завършила е класическата гимназия, където за първи път намира усещането за общност. Това е дума, която ще се чува многократно в разговора. Помолена за дефиниция, казва, че това са съмишленици, с които можеш да споделяш важното за теб. Хората, с които можеш да говориш.

Завършва класическа филология в СУ, после заминава за Гърция. Живее между двете страни, превежда на български гръцки поети, с гръцки колеги прави ежегодно списание за поезия. Публикува няколко стихосбирки, книги с разкази и романа „Пътуване по посока на сянката“, който си спечелва отдадена публика.

Продължава да търси своята общност. С гръцки поети като нея самата прави списанието за поезия ФРМК (Фармако), което тръгва без финансиране, с високи изисквания за качество и с доброволен труд, а днес е утвърдено на пазара. Намира съмишленик в България в лицето на покойната вече Малина Томова и нейното издателство „Стигмати“, където публикува своята проза, но и преводите си на Сафо, на Пиндар и на Катул. В САЩ е с Ugly Duckling, в които разпознава и духа на гръцкото си списание, и стила на Малина Томова: „работят с доброволци, разчитат на абонати. Подбират специална хартия, имат собствена преса за печат, всичко се прави ръчно. Хем са ъндърграунд, хем наложени. Усетих родство“.

Тя вади от чантата си американското издание, за да покаже корицата на току-що излязлата й книга: „Виж, това е стилът на Малина“.

На зеленикавия фон на корицата са изобразени странни линии, разклонени във всички посоки. Оказва се, че това са неврони, нарисувани за първи път от нобеловия лауреат Сантяго Рамон и Кахал в началото на 20-и век. Логичен избор за хора, чието мото може да се определи с израза „да извадим поезията от мухъла“.

С тази мисъл за ваденето от мухъла е започнато и списанието за поезия в Атина – ФРМК. То е тематично, казва Яна Букова и дава примери: „Антропоцен“, „Политическото в поезията“, „Поезия и документ“. „Много съм горда, че привличаме публика, която обикновено не чете поезия. Че успяваме, да убедим хората, че поезията не е някакъв измислен, декоративен език, а начин за изследване на света. И най-вече – че ни четат млади хора!“

Тя оценява като голямо богатство факта, че участва в литературния живот едновременно на две държави. „От една страна получавам двойно енергия, стимули и обратна връзка. От друга ми позволява да пазя дистанция и намирам това за здравословно.“

Последните й две книги – „Записки на жената призрак“ и „Черно хайку“ са писани на български и на гръцки. Затова на английски език стиховете имат двама преводачи – Екатерина Петрова и Джон О’Кейн. Букова твърди, че благодарение на тях американското издание се е превърнало в „трети оригинал“.

„Вярвам, че литературата не е само национална. Все едно да кажеш, че съществува национална екология. Всичко е мрежа от взаимно захранващи се връзки и качество.“

Настоява да бъде част от тази мрежа. Романът й „Пътуване по посока на сянката“, в превод също на Екатерина Петрова, вече има американски издател и предстои да излезе през 2026 г.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036