Записки на начинаещия парламентарист

Манол Пейков е издател, преводач, съсобственик на издателство “Жанет 45” и на звукозаписно студио. За пръв път в живота си е депутат, избран е от листата на „Демократична България“

Публикуваме неговите  „Записки на начинаещия парламентарист“ без редакторска намеса: 

* * * Ден 0

Четири нови ризи. Две нови вратовръзки. Преместване на копчето на панталона с 15 см.

Не съм обличал костюм от последната сватба, на която кумувах.

* * * Ден 1

Колата – на синя зона, с две хартиени талончета, внимателно изчислени да покрият пролуките между шестте есемеса.

Сграда: старата, сиреч – истинската. Вход – главния, току покрай протестиращите, после покрай журналистите. Така или иначе никой не ме познава.

Парламентарното кафене:

Кафе: 0.41 лв

Минерална вода: 0.67 лв

Сандвичи: без никакви украси.

POS терминал: няма.

Пребърквам си джобовете и не без изненада откривам, че днес не съм взел никакви пари в брой. Дори и стотинки нямам в този празничен панталон. Срам – не срам, налага ми се да поискам от някой съпартийник десет лева на заем.

Влизам в парламентарна зала.

Точно на десетата минута се окъпвам с кафето от глава до пети.

Е, как да не му се възхищаваш на Пепе Мухика? Изкарал е целия си президентски мандат (Уругвай, 2010–2015) с един-единствен костюм.

* * * Ден 2.

Все още нямам пропуск за безплатно паркиране. Не разполагам и с хартиени талончета.

Преди зелената зона започваше под Московска, сега започва от Дондуков. Нищо, спирам там, пускам четири есемеса и стискам палци да свършим до 13:00.

Парламентарно кафене. Днес всички сандвичи са украсени с по-една краставичка. Слава богу, все още стават за ядене.

Парламентарна зала: страстите са нажежени. Депутатите в средната част на залата блъскат по банките като Хрушчов в Обединените нации. Само дето не са си свалили обувките.

Наистина ли ще ми плащат да гледам всичко това? За подобен спектакъл бих очаквал да ми искат пари, не да ми дават.

На обяд – в столовата, първо депутатско кюфте, 1.87 лв. Бива. С лютеница – съвсем бива.

Не свършихме до 13:00, нито имахме достатъчно дълга почивка, за да се разходя до Дондуков. Напразно се надявах онези от Центъра за градска мобилност да се забавят повече от 15 минути, та да пусна нови четири есемеса. На седмата минута получих известие, че са ми сложили скоба. Първата ми депутатска скоба.

Междувременно един колега от ИТН ме светна, че мога да спирам на парламентарния паркинг без да чакам да ми издадат пропуск. Утре ще опитам.

* * * Ден 3

Промъквам се на парламентарния паркинг с известна тревога да не ме навикат. Полицаят поглежда костюма ми (не мен), сетне учтиво и крайно уважително ме насочва къде да спра, без да ми иска каквото и да е доказателство за депутатската ми същност. (Поне да беше поискал временната ми карта!)

Изведнъж осъзнавам неумолимата истина: в този момент на междуцарствие всеки, облечен в костюм и пристигнал малко преди или след 9:00 сутринта, би могъл да паркира съвършено безпрепятствено на парламентарния паркинг.

Парламентарното кафене: днес всички сандвичи са украсени с краставичка и домат.

Работата не отива на добре.

Парламентарна зала. Все още гласуваме ръчно – с вдигане на ръка. Ако това ще е жертвата, която трябва да направим, за да останем е старата сграда – преглъщаме я без никакво замисляне.

Само дето не разпознавам повечето от хората, които се изказват. Час по час питам Наско Славов (който е имал неблагоразумието да седне вляво от мен) кой е този или онзи. Той търпеливо ми обяснява.

Д-р Симидчиев излиза на трибуната, за да прочете декларация от името на парламентарната ни група. От залата му крещят да се представи. Той го прави и продължава да чете.

Скачам гневно на крака. Христо ме пита къде отивам. Отивам да им обясня, че ако ще се представяме, всеки трябва да го прави, а не само новите депутати, отвръщам. Тома Биков да не си мисли, че го знам кой е?

Христо ме разубеждава – времето за изказвания е ограничено, а има много важни неща, които трябва да се изговорят.

В почивката отивам да ми вземат пръстови отпечатъци, с които от другата седмица нататък ще се активира системата за гласуване.

Човекът в малката стаичка хвърля един поглед на дългия списък с депутати, обръща се към мен и отсича, „Вие сте Манол Пейков, нали?“

„Как ме познахте измежду толкова хора?“, удивлявам се аз.

„Аз съм запален читател“, отвръща. „И много ценя вашето издателство.“

* * * Ден 4

Системата за гласуване вече е инсталирана. С две големи информационни табла в двете половини на залата. Ако не друго – повече няма да ми се налага да разпитвам кой говори в момента.

Сандвичите в кафенето – все така с краставица и домат, все така неядливи.

Добре че има кроасанчета. Тези със сирене свършват бързо, но и с локум стават.

Следобед внезапно откривам, че ако тръгна в обратната посока, пътят за тоалетната е два пъти по-кратък.

* * * Ден 5

Все така с краставица и домат. Всичките до един.

Попитах любезно едната от барманките не може ли да предвидят поне от един вид без украса. Жената ме погледна объркано.

Със сандвичите в кафенето явно трудно ще намерим общ език. Дано поне намерим с хората в пленарна зала.

* * * Ден 6

Сутринта закъснявам с 6 минути, но не мога да започна деня си без кафе. Докато чакам на опашката в кафенето, разсеяно гледам началото на сесията на монитора в дъното.

Чувам мъжки глас, който казва: „При това положение не ми остава нищо друго, освен да закрия заседанието!“. И удря звънеца.

Боже, тук за първи път дават запис, защо не излъчват пряко от залата, се питам, докато крача навън с кафето в ръка.

Срещу мен прииждат колегите ми, които дружно напускат залата. „ГЕРБ, БСП и ДПС отказаха да гласуват дневния ред“, ми обясняват, докато ги зяпам невярващо. „Много неща съм виждал, но това никога не ми се беше случвало“, добавя Мартин Димитров – единственият ни депутат със сериозен парламентарен опит.

* * * Ден 7

Тринайсет. Часа. И. Петдесет. Минути.

Толкова продължи заседанието днес след вчерашното фиаско.

След осем часа в костюм разбирам как са се чувствали рицарите на Крал Артур, докато са яздили в търсене на Свещения Граал в блестящите си доспехи.

След десет часа се чувствам като пребит.

След дванайсет часа съм свеж като краставичка.

(По-късно същата вечер запалвам колата и се прибирам в Пловдив – още час и половина път. Което се оказва неочаквано добър ход – всички, които тръгват на следващия ден, прекосяват разстоянието поне два пъти по-бавно от мен.)

Гласуваме всичките 91 страници с предложения.

Гражданите за европейско развитие на три пъти излизат от залата с надеждата да изгубим кворум и да бламират заседанието. Оставят по един човек отцепка, да брои и да дебне. Не им се получава и се завръщат в индианска нишка.

Въпреки липсата на съгласие в залата за повечето реформи, благодарение на чудото на тематичните малцинства успяваме да приемем някои много важни промени в изборния кодекс.

Правя първото си изказване. Звуча по-превъзбудено, отколкото ми се иска, но шумът в залата е враждебен и адски неприятен и ми се налага да го надвиквам.

Говоря съвсем кратко, макар че имам много неща за казване.

Строго погледнато, вече май трудно минавам за „начинаещ“ депутат.

Три часа по-късно изказването ми има над 800 харесвания във фейсбук.

А аз все още бъркам посоката за тоалетната.

Манол Пейков

източник www.dunavmost.com