Запознаваме ви с малки улички в Стара Загора, чиито имена са на важни за историята на града хора, но за съжаление не са популярни толкова, колкото заслужават.
Координатите: 42°26’8″N 25°38’3″Е,
говорят ли нещо на някого? Едва ли… А затворено в кавичките върху табелката на улицата е изписано името на един талантлив и ерудиран старозагорец, отдал десетилетия на родния град. За жалост огромен процент от хората не са чували за него. Тъжен и неоспорим факт, който ние от ЗАРАТА ще се опитаме да променим.
Тя е къса уличка в тих квартал под „Ремиза“, дължината ѝ е има-няма 4 пресечки, като на запад излиза на бул. „Патриарх Евтимий“, но само за пешеходен преход. Началото си води от „Райна Княгиня“ на изток, а нейна успоредна от юг е „Веселин Ханчев“, от север – „Козлодуй“.
Запознаваме ви с малки улички в Стара Загора: „Златан Станчев“
Кой е Димитър Караджов и защо улица в Стара Загора носи неговото име:
Роденият в Стара Загора през 1907 г. Димитър Караджов е художник, учител, поет, преводач и значима част от атмосферата на Стара Загора, пише Марин Добрев – директор на Художествената галерия в града.
Тук преминава детството, юношеството, тук той прави и първите си стъпки в изкуството. Едва 16-годишен, през 1923-та, младият творец представя 35 картини в първата си самостоятелна изложба. Следва Художествената академия в София, където се учи от големите и намира смисъла на предизвикателството да бъде творец.
През 1931 г. Караджов е назначен за преподавател по рисуване в Първа старозагорска прогимназия. След още девет години е поканен за учител в Девическата гимназия. Общо тридесет и две години от живота му ще бъдат отдадени на тази мисия.
От 1935 година той започва активно да участва в културния живот на Стара Загора.
Красив и тих е родният град в картините му ”Пролет край Стара Загора”, “Зима в Стара Загора”, делникът, интимността на селските къщи, омарата, мирисът на отминалия дъжд, коментира Марин Добрев и продължава:
Във всички тях се събират младежките спомени и естетическата зрялост. Бродейки с очите на дете из улици и чимширени дворове, край канала с тополите и върбите, той неусетно създава най-вълнуващата панорама на своя град и своето поколение.
”Пролет край Стара Загора”, “Зима в Стара Загора”, делникът, интимността на селските къщи, омарата, мирисът на отминалия дъжд… Във всички тях се събират младежките спомени и естетическата зрелост. Бродейки с очите на дете край канала с тополите и върбите, той неусетно създава най-вълнуващата панорама на своя град и своето поколение.
През 1943 г. Караджов е назначен за зам.-директор на Старозагорската девическа гимназия. Тези административни задължения до 1948 г. ограничават в голяма степен творческата му дейност.
През 1948 г. е поканен за преподавател в Института за начални учители, а година по-късно – в Старозагорското педагогическо училище.
През 1962 г. го пенсионират. Творческата му амбиция остава, както и самокритичността му и той все по-рядко търси предизвикателствата на природата. Към четката посяга през 1969 г. за портрета на Гео Милев, който десетилетия не се решава да създаде, въпреки многобройните направени ескизи. Осем години по-късно рисува най-голямото си платно, което нарича “Заточеници”. Почти веднага след него портретува за втори път поета Иван Мирчев. В тези си последни картини той става по-лаконичен. Постепенно изплуват младежките му пристрастия към поезията. На тази възкресена страст той се отдава изцяло. Към нея се прибавя и дълго стаяваното желание да препрочита и превежда Бодлер, Маларме, Валери, Тютчев… През 1984 г. показва последната си живописна творба – портрета на най-близкия до душата му приятел от младостта – поета Николай Лилиев. С него, както и с един ескиз на Иван Хаджихристов, той затваря своя кръг от ония аристократи на духа, чието очарование е оформяло собствения му идеал. Повече той няма да рисува. Зрението му е отслабнало. Остава само поезията. Диктува я на своята племенница.
При удостояването му със званието “Почетен гражданин на Стара Загора” благодари на всички в този град, но очите му са тъжни. Заискряват за малко, когато излиза от печат стихосбирката му “Отломки от неизграденото”. През 1997 г. е организирана най-голямата му изложба – юбилейна, ретроспективна.
На 13 април 2000 г. Димитър Караджов умира.
