„Започнаха да стрелят, но не побегнахме“. Как Севгинар от Груево поведе хората на бунт заради името си

Тя е само на 18 години, когато повежда цялото си село на бунт.

Вижда приятелката си, улучена от куршум. Вижда как плаче бащата на убито бебе. Чува предсмъртните викове на съседите си, паднали простреляни в канавката.

Войниците и бетеерите идват в селото ѝ, за да сменят насила имената на хората в целия регион. Включително и нейното.

До днес няма нито един човек, осъден за тези репресии. Но тя ги помни, сякаш са се случили вчера, а не преди 40 години.

Тя е Севгинар Махмуд и днес е на 58. Родом е от село Груево, но сега живее в Момчилград.

Това, че Севгинар е етническа туркиня, през 1984 г. се оказва проблем. Тогава комунистическа България започва военна офанзива срещу част от собственото си население – българските турци. Само за три месеца насила са сменени имената на над 800 хиляди души. По-късно им е забранено да говорят майчиния си език на публични места и да спазват традициите си. Когато през 1989 г. българските турци започват да се бунтуват за правата си, комунистическият режим прогонва над 300 хиляди души в Турция.

Как започва всичко

На Бъдни вечер 1984 г. е отцепен Кърджалийски окръг, където се намира Момчилград. В него влизат бетеери, 1400 войници и още въоръжени цивилни. Целта на нахлуването е да се заличат рождените имена на българските турци и да се сменят със славянски.

Отначало властите мълчат. После казват, че българските турци сменят имената си доброволно, и дори наричат репресиите „Възродителен процес“.

Но през декември 1984 г. тези думи все още не се използват. Тогава има само слухове, че в региона насила ще сменят имена. Хората са притеснени и искат някой да им обясни какво се случва. Затова излизат на улицата. На 26 декември тръгват към общината в Момчилград на мирен протест.

През тези години да протестираш е нещо немислимо. Протестите на българските турци са първите масови бунтове в България за четири десетилетия комунистически режим.

Отговарят им с изпращане на бетеери и войници и с открита стрелба. Много от демонстрантите са ранени и изпратени в затвори. Има и убити. В тези сблъсъци с армията и милицията участва и Севгинар. Сутринта тя протестира в Момчилград, а вечерта повежда бунт в Груево.

Севгинар в село Груево, на мястото на сблъсъците от 26 декември 1984 г. Снимката е направена на 4 декември 2024 г.

„Не ме беше страх, защото бяхме невинни. Нямахме нищо, даже и прътове. Обикновени хора от село“, казва тя пред Свободна Европа. И добавя:

„Въобще не ни жалиха. Ако искаха, можеха да ни убият всичките.“

За какво е тази стрелба

На 26 декември 1984 г. Севгинар е на работа в трудовата кооперация „Изкуство“ в Момчилград. Там вече са стигнали слуховете за смяната на имената. Говори се и че войниците и милиционерите изнасилват млади момичета, но за това няма потвърждение.

Севгинар и други работници са чули всичко това и знаят, че ще има протест. Решават, че и те трябва да излязат на улицата. Началничката заключва вратите и им нарежда да останат на работа. Но те прескачат оградата и тръгват.

Още по пътя чухме стрелба.

„Още по пътя чухме стрелба“, казва Севгинар. „Отидохме към общината. Викахме, кряскахме, обаче ни разпръснаха.“

Тя се слива с тълпата заедно със своята приятелка Ферище. Пред общината войниците и милиционерите пръскат протестиращите с вода и ги удрят с автоматите си.

После стрелят. Няколко души падат убити. Това кара хората да тръгнат в обратната посока – към читалището.

Паметникът на жертвите на „Възродителния процес“ в Момчилград. 4 декември 2024 г.

Там Ферище е улучена от куршум в гърба. Раната ѝ кърви силно и Севгинар я отвежда в болницата. Там тя става свидетелка на още една гледка, която никога няма да забрави.

В болницата е докаран трупът на най-малката жертва на „Възродителния процес“ – 17-месечното бебе Тюркян, убито в село Могиляне.

Севгинар вижда как бащата на Тюркян казва на полицая: „Убийте ме мен, не детето“.

„Той вече знаеше, че детето му е мъртво. Защо трябваше тази стрелба?“, пита Севгинар.

Тюркян чешма е издигната през 1990 г. в памет на убитата на 26 декември 1984 г. Тюркян

На мястото, където Тюркян е убита, днес се издига паметна чешма, кръстена на нея. Близо до мястото, където е ранена Ферище, също има паметник на жертвите на „Възродителния процес“.

Едно село срещу танковете

С торба, пълна с окървавените дрехи на Ферище, Севгинар тръгва към родното си село Груево, на около 2 км от Момчилград. Отива да предупреди хората какво предстои.

Не жалят никого.

„Видях съседи и им казах, че в Момчилград става нещо страшно. Показах им дрехите – ето, стрелят по хората. Не жалят никого“, казва Севгинар.

От човек на човек скоро цяло Груево разбира, че идва опасност, и хората се събират.

„Вечерта видяхме танковете – един, два, три. Започнаха да стрелят, но не побегнахме. Цялото село – деца, млади, възрастни – всички бяхме вънка“, казва Севгинар.

Хората протестират със запалени гуми и жива верига. Но отсреща стрелят все по-силно. Груево дава три жертви – Абдулазис Бекир, Мустафа Али и Мустафа Ибрахим.

Паднали в канавката до пътя, те викат за помощ. Но войниците не пускат никого да им помогне.

Севгинар в Груево, на мястото на сблъсъците, в края на 90-те години. Снимката е стопкадър от филма на Татяна Ваксберг „Технология на злото“.

„Мустафа най-много викаше: „Помогнете ми, умирам“, спомня си Севгинар.

Накрая бетеерите успяват да избутат протестиращите нагоре към полето, което обгражда селото. Налага се те да се приберат по тъмно и по обиколен път.

Севгинар и семейството ѝ се скриват в къщата на вуйчо ѝ. 12 души прекарват нощта, скрити в една съвсем малка кухня. Уплашени какво може да последва, ако ги намерят.

По време на събитията в Кърджалийски окръг тогава са убити 8 души, десетки са ранени. По-късно сблъсъци има и в други части на страната, но хората там вече знаят от заглушаваните Радио Свободна Европа и Би Би Си, че военните и милиционерите използват истински куршуми. Това обяснява по-слабата съпротива.

Севгинар става Снежана

За Севгинар онзи 26 декември е дълъг като цяла година. Но репресиите едва сега започват. През следващите дни в окръга патрулират полицаи. Въведен е вечерен час. Връзката с външния свят е спряна, няма телефони и поща.

Въпреки бунтовете смяната на имената на българските турци продължава. От всяко семейство след обиск се изземват документите с лични имена. За около 3 месеца държавата сменя насила имената на близо 800 хиляди български турци.

Турските имена се заличават дори от надгробните плочи на починалите.

Севгинар получава ново име – Снежана.

Преди това бях по-свободна, но после предпочетох да мълча.

Няколко пъти тя е извикана и в милицията. Питат я едно и също – какви роднини има в Турция и какво е направила с дрехите на Ферище. Севгинар отрича да е взела дрехите и не казва къде ги е скрила.

„Като бях извикана няколко пъти в МВР, малко ме хвана страх и не приказвах повече. Преди това бях по-свободна, но после предпочетох да мълча“, казва тя.

Вече е забранено да се говори на турски език, да се спазват религиозни обреди и да се носят традиционни дрехи.

Снимка на Севгинар от 1984 г.

Тези забрани и репресии продължават до края на комунистическия режим през 1989 г. Това е и годината, през която над 320 хиляди български турци са принудително изселени в Турция. Държавата отново твърди, че това се случва доброволно, и нарича депортирането „Голямата екскурзия“. Севгинар и семейството ѝ не са сред изселените.

Няма наказани

На 10 ноември 1989 г. комунистическият диктатор Тодор Живков е свален от власт. Започва преходът от тоталитарен режим към демокрация.

Това дава надежда на българските турци, че репресиите срещу тях ще спрат. Севгинар вече е на 23.

През 1991 г. започва разследване на „Възродителния процес“. Като обвиняеми по него са били привличани Живков и комунистическите функционери Петър Младенов, Пенчо Кубадински, Димитър Стоянов и Георги Атанасов. Днес никой от тях не е сред живите.