Защо България е бедна?

Паун Цонев

Между предстоящия президентски вот в България и САЩ има 1 милион разлики, и само една прилика. Тя е, че и американските, и българските избори няма да променят нищо. Който и да стане президент отвъд океана, САЩ ще продължат да бъдат най-могъщата страна в света. Който и да стане президент у нас, ще си останем най-бедната държава в ЕС. Защото Съединените щати имат работещи политически и икономически институции, а ние нямаме. Това е цялата философия и разковничето на проблема. Затова и конкретната личност, представена на избирателите, и там и тук, е само живописна подробност от пейзажа.

САЩ са станали толкова богати, не защото притежават колосални залежи от нефт, газ, злато и природни ресурси/ в това отношение Русия ги превъзхожда значително/. Не защото са експлоатирали безогледно векове наред свои колонии по света/като Англия, Холандия и Испания/. Не просто защото са се родили богати /през 19 век, например, Мексико е по-богата държава от Щатите, а Аржентина една от най-богатите/, а защото в течение на около 250 години американските граждани са отстранили елитите, които са контролирали само в свой интерес властта, и са създали политическа система и общество, в което политическите права са разпределени между максимален брой хора – оттам и максимален брой хора се възползват от икономическите възможности за личен и обществен просперитет. И щяха да бъдат още по-богати, ако не беше маниакалната им страст да изнасят демокрация по света /дори там, където тя посмъртно не може да се прихване/, и да разпалват периодично дълготрайни военни конфликти, поглъщащи стотици милиарди долари.

Христоматиен пример за двата типа държави е град Ногалес, разделен от ограда на две половини. Едната, северната част, е град Ногалес, щата Аризона, САЩ. Тук населението живее, общо взето, спокойно и доволно със среден доход на домакинство от 30 хил. долара годишно. Престъпността е ниска, улиците чисти и асфалтирани, продължителността на живота е дълга. Когато видят, че управниците им не си вършат работата или възникнат случаи с дразнеща корупция, да кажем, жителите на Ногалес, Аризона свободно избират друг кмет, конгресмен или сенатор, и дори президент, когото да натоварят с определени отговорности.

От другата страна на оградата, южната част, е град Ногалес в област Сонора, Мексико. Само на няколко метра от оградата тук действителността е коренно различна. Доходът на населението е около 10 хил. долара годишно/ при все, че северната част на Мексико е най-малко бедната в страната, а Аризона е най-малко богатата част на Щатите/, улиците са мръсни, престъпността висока, законът и редът се престъпват поголовно, хората живеят много по-кратко понеже нямат достъп до качествено здравеопазване, а да започнеш бизнес е цяло приключение, поради всеизвестният факт, че трябва да платиш маса рушвети по цялата верига.

Това са две половини на един и същ град. Те не се различават по климат, природни дадености, болести, които се срещат в района. Хората имат общи родове, ядат еднаква храна, слушат еднаква музика, много от тях са роднини, които живеят от двете страни на оградата. Каква е причината за това огромно различие в стандарта на живот? Институциите – това е обяснението. Едните живеят в държава с работещи институции, с върховенство на закона, с големи политически права на гражданите, които могат ефективно да търсят отговорност от своето правителство. Другите живеят в държава с неработещи политически и икономически институции, с корумпирани правителства, с могъщи олигарси /мексиканският телекомуникационен бос Карлос Слим е най-богатия човек на планетата, но неговите сънародници са в редиците на бедните/, с огромна престъпност и всесилна мафия.

България има всички природни и географски дадености да не е бедна държава: плодородна земя, прекрасен климат, красиви планини и равнини, хиляди лечебни минерални извори, гъсти гори, изобилие от питейна вода, топло море, кръстопътно географско положение, благоприятстващо търговията и транснационалните комуникационни и енергийни проекти, допреди двайсетина години и добре образовано население по евростандартите. Но за съжаление всичко това отиде на халост, тъй като през последните 130 год. нашият малък, героичен, но и доста егоистичен народ така и не успя да премахне корумпираните политически касти, обрасли властта, а оттам и не успя да изгради работещи институции, които да му гарантират просперитет.
Разбира се, едва ли качеството на българските институции е сравнимо с тези на държавата от южната страна на оградата в Ногалес. Но ако кажем, че нивото им е на светлинни години от тези в държавата от северната страна, ще сме доста близо до истината.

Какво е състоянието, например, на най-важната институция в нашата държава – парламента? Той се радва на доверие на около 10 процента от българите. Какви депутати пращат в Народното събрание партиите е по-малкото зло. По-голямото е, че партия вече стана мръсна дума у нас.

Ами съдебната система? Кой не се изказа, че тя изначално право седи, но криво съди – от баба Пена на село до френския посланик. Кой ще дойде да вкарва пари в държава, в която да се купи съдията и да му откраднат бизнеса е фасулска работа?
Корупцията е най-големият бич в България. Това е ясно. Дали навремето Тодор Живков е построил две Българии, както самият той се хвалеше, не е сигурно. Но, че след като го свали от власт, новият елит открадна цяла една България, е вън от съмнение.

И все пак, поне на думи, у нас пада голяма борба с корупцията. За целта са създадени безброй органи, структури и институции. Ето само част от тях: Прокуратура, Специализирана прокуратура, БОРКОР, Комисията по отнемане на незаконно придобито имущество, Комисията за финансов надзор, Комисията за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси. Инспекторатът към Висшия съдебен съвет. Инспекторати към всяко едно министерство. И най-сетне Комисията за борба с корупцията, конфликт на интереси и парламентарна етика в Народното събрание. И каква е тяхната ефективност? Някъде около нулата. Прокуратурата между избори я кара по-лежерно и се активизира неимоверно само по избори, когато печалния финал на медийните им дела е по правило предизвестен. И как да не завиждаме на Румъния, например, където зад решетките имат цяло правителство – бивши премиер, вицепремиери, министри, шефове на агенции. У нас, тишина и спокойствие.

Въпреки обилните антикорупционни структури, по всички официални данни сме на първото място като страната с най-висока корупция в ЕС.

Казват, че банковата ни система е стабилна. Дай боже! Но, както си беше стабилна, преди две години КТБ гръмна за една нощ и, и без това бедните граждани, обедняха с още няколко милиарда. А това можеше да не се случи, ако имаше работеща за случая институция, т.е. банковият надзор в БНБ. Но той, разбира се, не работеше, по различни причини. Които, между впрочем, още не са установени.

Всички богати държави имат страховити антимонополни институции, които охраняват конкуренцията на пазара, без която няма икономически просперитет. У нас, обаче, повече от две десетилетия Комисията за защита на конкуренция е имагинерен орган, защитаващ повече монополите и картелите, нежели да въдворява здравословна конкуренция на пазарите. Въпросната комисия не случайно повече от десетилетие се ръководеше от един префинен Остап Бендер, слагащ се на всички власти. Но дори и след като бе пратен на заслужен отдих нещата продължиха по старому. Преди месец КЗК героично и самоотвержено реши да установява картел на веригите бензиностанции. Който междувпрочем отдавна е всеизвестен, включително и на учениците в 4-ти клас. И как започна тази „битка“? С официална пресконференция на КЗК, така че обектите на проверка да бъдат официално предупредени, ако има нещо да крият и покриват, да имат достатъчно време да го направят… Това е или върховно скудоумие, или най-обикновена корупция. Нека комисарите си изберат сами. Както им харесва.

Всички богати страни имат свободни медии. Те са най-силния коректив на властта, тъй като овластяват обикновения народ и създават благоприятни възможности за институционално развитие. За тази цел въпросните богати държави си имат и силни независими регулатори на медийния пазар. Струва ли да говорим за горкия наш СЕМ, който няколко петилетки, под ръководството на Георги Лозанов, наблюдава отблизо медийния терор на модела КОЙ, без никаква реакция? Дали новият състав на медийния регулатор ще направи нещо по въпроса? Ще е цяло чудо. За да получим поне малко представа за неописуемата пропаст, която ни дели в тази област от Англия, например, ще припомним, че след 1688 год. английската държава официално престава да цензурира медиите! 1688-а, уважаеми читатели… Всъщност, по това време и у нас не е имало цензура, защото не е имало вестници.

Да се изброят всички неработещи или лошо работещи институции у нас е тежък и изнурителен труд. Което е отчайващо. Защото България ще се раздели с бедността чак когато изградим държава с работещи институции и общество, което да ги зачита и почита. Иначе, на 6 ноември, ако ще да възкресим и Уинстън Чърчил, и да го изберем за президент, все тая.

Източник: offnews.bg