Защо за Русия обесването на Апостола е „щастлива развръзка” от „Софийското съзаклятие”?

Александър Йорданов

Когато се завръщаме към личността и делото на Васил Левски, ние всъщност се завръщаме към истините за нашата национална съдба, към националното себепознание, откриваме себе си и своята национална философия. Това откритие е дълбоко драматично и трагично дори. Сънувал съм нявга пътя на Апостола след залавянето му край Къкринското ханче, пътя към неговата Голгота от Търново до София. И съм си представял: ето ги – идат българите, юнаците приказни, които ще го спасят, от турски плен ще го отърват. „Под земя да ги търсиш, няма ги“ – до болка ясно пише един от съратниците му. А друг добавя: „на приказки бяхме много, но на работа малко.“ Затова пък днес сме първи в китките и венците, в бродирането на името му дори върху партийни знамена. А той, родолюбецът, е казал всичко, което трябва да знаем:

„За отечеството работим байо – кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и да вървим напред. Ако ще да бъдем хора, на драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката – инак той не е наш приятел“.

Но къде и кога загубихме тази българска истина и

защо омразата сви гнездо в нашия дом

Нима народът ни заслужаваше, след толкова много страдания, да понесе и варварския експеримент, наложен ни от чуждата ни съветска държава и наречен „строителство на комунизма”? Къде и в какво след 9-ти септември 1944 година можем да открием завета на Левски: „да бъдем хора, на драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката”? Нима комунистите са обичали тези, които са им показвали ”погрешката”? И нима днес, когато тази „погрешка” и слепите видяха, и глухите разбраха, комунистите не дължат поне едно „извинявайте” на българския народ? Те не го правят, приели са наглата същност на окупаторите на земята ни и отричат завета на Левски.

Но едно са сънищата, особено в ранна възраст, тогава, когато незнанието е простимо. А друго е да знаем истината и да продължаваме да приемаме русофилските лъжи. Българите не са „народ от предатели”, от „неблагодарници”, както и днес внушава Кремълската пропаганда. Според историка Янко Гочев има няколко опита, макар и неуспешни, за организиране на акция за освобождаването на Апостола. Всички те обаче се провалят и причините са различни. Но големият шанс за спасяването на Васил Левски е бил в ръцете на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев. Именно до него стига молбата на д-р Рашко Петров, който познава Дякона от общото им дело в Първа българска легия на Георги С. Раковски, препратена му от руския вицеконсул в Пловдив – известният български просветител Найден Геров. Посланик граф Игнатиев обаче, който вече е бил информиран за задържането на Левски, категорично забранява на своя подчинен да се намесва и забърква в „тази история”. Същевременно, видно от неговата кореспонденция, участва в „тихата дипломация” около процеса в София. Това става ясно от негов доклад от 25 януари 1873 г. до прекия му шеф – министърът на външните работи и държавен канцлер княз Александър Горчаков. В този доклад посланик Игнатиев определя като „задоволително решение” очертаващите се присъди по т.нар. „Софийско съзаклятие”. Според него „щастливият изход” от „Софийската афера” се дължи на „умереността на Великия везир, който този път изглежда е ПОСЛЕДВАЛ НАШИТЕ СЪВЕТИ”.

Но какви ще да са били руските съвети по „Софийското съзаклятие”, след като на бесилото увисва най-достойният син на България?

При това в София дори не става дума за „съдебен процес”. Такъв в действителност няма. Има само назначена комисия, която да извърши предварително проучване. „Щастливата” развръзка означава бесило за Апостола на българската свобода, организатор и идеолог на националната революция за освобождение със собствени сили. Затова и Янко Гочев отбелязва, че „с убийството на Левски граф Н. Игнатиев постига важна приоритетна цел на руската имперска политика на Балканите – възвръщане на контрола над българското освободително движение. Конфликтът между самостоятелна българска революция и революция, зависима и вписваща се в действия на външни сили най-вече Сърбия и Русия, е решен в полза на втората тенденция от руския посланик граф Н. Игнатиев. С убийството на Левски граф Н. Игнатиев доказва на практика на българските революционери, че техните самостоятелни революционни акции са обречени и няма да бъдат допускани от Русия. Българското революционно движение трябва да обслужва целите и интересите на Русия…”

За Васил Левски революцията не е самоцел. И освобождението има смисъл, ако е общонародно дело, а не „подарък”, за който вечно представящите си България като своя „задунайска губелрния” ще изискват „благодарност”. И революцията, и освобождението са само средства за изграждане на стабилна, демократична и обичана от народа държава. Затова и истинските следовници на Апостола в свободна България не са рушителите на нашата държава – комунистите, които прокарват чуждите руски, а по-късно и съветски интереси, а строителите на съвременна България, както ги нарича Симеон Радев – личностите, които приемат Търновската конституция и полагат основите на националната независимост.

Васил Левски мечтае за България, в която „не ще бъде, както е в турско сега…” „Всичките народи в нея щат живеят под едни чисти и святи знамена, както е дадено от Бога да живее човека: и за турчинът, и за евреинът и прочие каквито са, за всичките еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът!“

С идеите си за устройството на българската държава по „вишегласие народно“ Левски надхвърля прага на конкретното историческо време. Той говори за свобода, мечтае за демокрация, за справедлив живот, за правова държава. Изисква задружните народни усилия, но не за приветсване на чужди армии, маскирани като освободители, а за постигането на

свободата и независимостта със собствените ни сили

Той вижда България като държава с независима външна политика, с национално самочувствие, с народ – господар на съдбата си, който не коленичи нито пред руския цар, нито пред турския султан. И търси съратници за делото „от сякакви съсловия из отечеството ни“. Защото е свободен, преди още народът ни да разбере и обикне свободата. Но нима днес всички ценим свободата? Защо тогава има все още носталгици по несвободното време на комунизма? Защо има българи, които се кланят на съветските окупатори, на терористите от престъпната комунистическа партия? Недоумявам как съвместяват в съзнанието си изверг като масовия убиец Сталин и почитта към Апостола на свободата? Как изобщо е възможно паметникът на Левски в Пловдив да е в нозете на паметник символизиращ съветската окупация на държавата ни. Защо и посмъртно предаваме Левски?

Васил Левски е убеден, че българският народ трябва сам и без чужда помощ да постигне свободата си. Само тогава той истински ще я оцени. Идеята му за освобождението като „дело българско“ е радикална и смела. Той е противник на възгледа, че друг трябва да свърши нашата работа, друг да ни „помогне“, друг да ни „освободи”. Защото знае, че този, който ни “освободи”, със сигурност след това ще ни „пороби”. Тази му мисъл е есенция от всички негови писмени записки, от спомените за него. Тя е в сърцевината на неговото дело. Най-добре я предава Захари Стоянов.

Васил Левски изгражда мрежа от революционни комитети, именно защото е убеден, че ние, българите, трябва сами да се освободим. Ако е чакал Руската империя да ни „освободи”, по-скоро би ръководил революционната организация от някоя Гюргевска или Букурещка хладна механа. И би целувал окупаторска ръка за шепа рубли. Но тогава той не би бил нашият Апостол на свободата. В писмовното му наследство няма нито ред, който да намеква, че е бил русофил. Нито един. Ако го имаше, то още при социализма този ред щеше да бъде показан и развяван като върховно доказателство за българо-руската „дружба” – от „векове за векове”. Но няма. Няма и негов съвременник, който да му приписва русофилски възгледи и очакването Руската империя да ни „освободи“. Като идеолог на националната революция Васил Левски отлично е разбирал, че империите никога не освобождават. Те само „поробват”. Те затова са империи. Днес когато в България щъкат необезпокоявано руски шпиони и дори организират убийства на български граждани (Случаят „Гебрев”) е добре да си припомним

отношението на Апостола на българската свобода към руските шпиони

До войводата Филип Тотю на 18 април 1871 г. Левски пише:

“ С факти имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то (1869 г.), единият препоръчан от одесските българи за добър помощник на българите, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанлъци и хайде – отдето е дошъл. Кога стане нужда, ще го кажем с всичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.“

От това писмо разбираме, че Левски е прогонил руски шпионин. Предпазил е българите от него. Нещо, което днес ние не смеем да направим. Затова и през юли същата година Левски пише до Д. Хр. Попов:

„Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско.“

Могат ли с чиста съвест да кажат същото днешните български политици?

Във „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му” (1883 г.) Захари Стоянов припомня:

„Никому не се надявайте, – говореше той. – Ако ние не сме способни сами да се освободим, то значи, че не сме достойни да имаме и свобода; А който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново в робство“.

Така Захари Стоянов е разбрал мислите на Левски.Това е и сърцевината на българската национално-освободителна идея. Дали Летописецът е записал точно думите на Апостола? Важно е, че ни предава живо и достъпно мисълта му. Защото Васил Левски е идеолог на националната революция, демократ и органично не е приемал всички тирански системи. В единствения негов стихотворен опит за „автобиография” четем:

не щях да съм турски и никакъв роб,
същото да гледам и на милий род.

Това е същото, което ни предава Захари Стоянов. Това е съкровена мисъл. Когато пише тези редове, Апостола не знае кой ще бъде новият ни поробител. Затова и казва „турски и никакъв роб”. Никакъв роб на друга държава, на друга империя. Но „никакъв роб” и в социален смисъл. Затова и не може да има съмнение, че ако бе останал жив след Освобождението, Васил Левски щеше да бъде също като Захари Стоянов и Стефан Стамболов, противник на руската завоевателна политика спрямо България. Защото духът на неговото дело е свободолюбив и родолюбив. Нима можем да си представим, че Левски ще се съгласи у нас да командва някакви тъпи чиновници от „Азиатския департамент” на Руското външно министерство, застреляни в ума руски генерали и князе да стават наши премиери?

Българското освобождение не идва така, както го мечтае Васил Левски. В навечерието на войната от 1877–1878 година Руската империя сключва зад гърба на българския народ тайни споразумения, с цел да не се допусне създаването на Балканите на голяма българска държава.

Русия не желае обединена България

Тя и днес не желае да бъдем обединени като народ. Българската свобода идва облечена в чужди мундири, проникната от чужди на народа ни имперски амбиции. „Освободителите” искат огромни купища пари за освобождението. За тях то е търговска сделка. И конткрол върху държавата ни. Готови са да смъкнат и ризата от гърба на българина. Така те ни крадоха и експлоатираха и по съветско време. Целта им винаги е била една – да няма независима от Русия българска държава. Тя не е променена и до днес. А българите, кучета ги яли. За Кремъл ние сме „трофей”. Би ли приел това Васил Левски?

Затова и паметта на Апостола бе поругавана многократно – с опитите за русофилски преврати, с политика, насочена срещу българското Съединение и Обединение, с терористично комунистическо движение. Върхът на антибългаризма бе окупацията на България през септември 1944 г. Тогава се осъществява геноцид срещу българския народ. Не само е унищожен физически политическият, стопански, военен, културен и духовен елит на нацията, но ни е наложена една тотално некадърна и скапана политическа, икономическа и дори образователна система. Съдействаха затова слугите на Москва у нас. И в този период ние не бяхме себе си, не бяхме народът на Васил Левски. Тогава бе потъпкан и друг важен завет на Апостола – да бъдем равни с другите европейски народи.За руски народи Левски никога не говори.

Днес, 146 години след убийството му, ние продължаваме да не познаваме истински себе си. Дори историята си дълги години изучавахме според канона, наложен от окупаторите на България и техния обслужващ персонал – Българската комунистическа партия. Затова ритуално поднасяме венци и цветя на паметника на Васил Левски, но дали разбираме неговото дело, неговите думи и мисли. Следваме ли ги?

Васил Левски обединява, а не разделя, свързва и създава националната ни спойка. Не прахосва народните усилия по чужди блянове и чужди политически кроежи. От рейтинг за политическо самочувствие той няма нужда. От партийно поклонство – също. Левски е съвестта на България. Какво ли му е било на душата, когато е вървял към бесилото. За какво е мислил, за какво е молил Бога? Нека не избързваме с отговора! И да помълчим! Защото Васил Левски е от тези личности в световната история, които налагат мълчание.

Публикувано със съгласието на Faktor.bg