Защо се бави индексацията?

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 64, 1990 г.
ЗАЩО СЕ БАВИ ИНДЕКСАЦИЯТА?
Не е от вчера обичаят мерките, които бъркат в джоба на гражданина, да изпреварват с недопустима преднина евентуалните компенсации. Естествено не става дума за случаите, когато компенсации просто няма или пък ни се поднасят във вид на пропагандистки абракадабри и обещания за по-светло бъдеще.
Какво друго, ако не недопустимо ограбване на потребителя, е галопиращата либерализация на цените (пореден евфемизъм на поскъпването) при все още относителната вероятност да се предприемат защитни мерки с т. нар. индексация? Правителството и синдикалните организации продължават да се пазарят каква точно да бъде тя и в каква степен да засяга отделните слоеве от населението. А през това време пазарният дефицит и производственият монополизъм пришпорват цените вече не в проценти, а в „пъти”. Към това се прибавя чисто административното им коригиране с доста съмнително позоваване на пазарните императиви. Доколкото ни е известно, истинските пазарни цени се формират в условията на конкуренцията, не чрез декрети отгоре.
Ясно е, че всеки от нас трябва да заплати с по-големи или по-малки лишения изхода от дълбоката криза, в която се намира икономиката. И е въпрос на социална справедливост по-тежкото бреме да поемат хората с по-високи доходи. Но „заплащането” едва ли означава гражданинът да се превърне в безпомощна плячка на монополисти и спекуланти под равнодушния поглед на контролните власти. Не е необходимо да бъдем убеждавани, че спекулата е закономерен спътник на дефицита. Но това не намалява необходимостта срещу нея да се воюва системно и сурово, а не с периодични набези срещу подлези и битаци, които по-скоро са форма на самооневиняване, отколкото реална мярка.
Ще не ще, Народът трябва да изкупи чуждите грехове. Но той е в правото си да настоява за социални гаранции, които да го защитят поне в някаква степен от разразяващата се стихия. И тук отново се връщаме към индексацията, която трябва да се обмисли грижливо, без да се губи време.
От публикациите в печата не става ясно дали периодичното коригиране на заплатите и пенсиите в зависимост от инфлацията ще засегне всички слоеве на населението. Чуват се гласове (предимно в правителствените среди), че хората с по-високи доходи могат да минат със символични или дори никакви компенсации. И това е справедливо, но само дотолкова, доколкото се отнася за най-облагодетелствуваните в заплащането. Все още има хора, които не си знаят парите.
Не бива да се забравя обаче, че при добрите намерения за известен контрол върху цените животът ще поскъпне поне няколко пъти. Така поне твърди проф. Иван Ангелов в „Дума”, който трябва да се предполага, е един от теоретиците на започващата реформа. Според неговите преценки до края на годината цените ще се увеличат 80-90 процента, а в близките години неколкократно. Ако при това положение високите заплати останат почти непроменени, а най-ниските догонват инфлацията ще дойде момент, когато долната и горната граница ще се изравнят. Значи ще се стигне до една тотална уравниловка, която е недопустима, каквито и доводи да се привеждат. Колкото и належащи да са „спасителните операции”, не може заради тях да се игнорира разликата между различните видове труд – разлика в отговорностите, в квалификацията в тежестта и т. н. Не само защото не е справедливо. Елиминират се стимулите за по-ефективна работа, без които не можем да минем, ако искаме да вървим напред. Въпросът за индексацията едва ли ще се реши по най-коректния начин, ако не се отчете и фактът, че немалка част от населението има ниски „номинални” доходи, но действителните са многократно по-големи. В този смисъл въпросът за „индексацията” не бива да се разглежда изолирано от системните мерки срещу неправомерното забогатяване на едни в ущърб на други.
Любомир ДИМИТРОВ