Започвам да пиша този материал без никаква доза патриотизъм – да е ясно. И не защото не обичам България, а защото не съм човек, който взима важни решения под емоционално въздействие. Особено когато става въпрос за бизнес. Там няма място за патриоти, романтици или поети. Поне ако искаш нещата да ти потръгнат.
След доста години скитане из необятните европейски земи, взех решението да се завърна в България. И откакто съм тук, няма случай, в който хора, запознати с биографията ми, да не ме попитат – е защо се върна в България? Трябва да си призная, че в началото имах желание да излагам аргументите си в подкрепа на това решение, после го правех с нежелание, а сега буквално се изприщвам от този откровено тъп въпрос. Използвам епитета ‘тъп’ свободно, защото той не дефинира същността на човека, задаващ въпроса, а по-скоро една парадигма, която битува в нашенското съзнание. Когато се роди идеята да напиша този материал, исках да се позовавам не единствено и само на моята лична история, но и на някой, който също е доказал, че в България има много повече хляб, отколкото в чужбина. Веднага в съзнанието ми изникна Димитър Тодоранов – човек с много таланти, много начинания, но и с много верен бизнес нюх и усет за развитие. Той се съгласи (Митко, благодаря ти!) да си поговорим за живота в чужбина, за предизвикателствата и въобще за мястото на неограничените възможности и КОЕ е то.
Бях се подготвила стабилно – не само защото ползвах своя личен опит като източник на информация, но и защото знаех, че Митко е човек, който не обича празните приказки. Смешното е, че разговорът ни започна с неговото интервю към мен. Аз се опитах накратко да му кажа – бях в Холандия, Франция, Англия, учех, работех, чувствах се добре. Но онова, което ме убиваше, бе фактът, че колкото и добра да бях, винаги бях чужденка. И винаги трябваше да се доказвам двойно. За съжаление силното ми чувство за правдивост не намираше покой. А защо се върнах – защото получих предложение, което за крехките ми години щеше да е лудост да откажа. И си казах – нека да опитам (което, впрочем, не направих, когато ми предложиха работа в Дубай). Тук Митко се намесва: “Всеки емигрант иска да избяга от емигрантския статут – теб те е спряло последното стъпало – когато вече имаш изграден живот, но все още се чувстваш чужденец.’’ Той самият живее дълги години в Ню Йорк. Аз възкликвам – ехаа, Голямата ябълка! Не е ли това мечтата на всеки българин. Митко ме контрира: “Ню Йорк е много особено място, самият град е доста неприветлив към емигрантите – макар че всички са емигранти там. Около 2 години е инкубационният период, който ти е необходим преди да се почустваш нормално. Ню Йорк е труден град дори и за самите американци затова бих се изненадал, ако това е мечтата на българина. Там човек е турист поне една година. А ако говорим за истинска интеграция – имам приятели, които живеят там 20 години и все още не са намерили своето място.’’
Митко се е занимавал със спорт, финанси, търговия, малки частни проекти в Щатите. Питам го дали си е създавал своя малка общност от българи, докато е бил в Америка (това е модел, който наблюдавах често у българите в Холандия) – той е бил женен за не-българка и това до голяма степен е изиграло важна роля за интеграцията му. А на въпроса дали е мислил да се установи в Ню Йорк той ми обяснява, че за да стигнеш до този въпрос трябва да преминеш през няколко етапа – да бъдеш документално изряден, да успееш да се реализираш професионално, да имаш материална стабилност и да станеш част от самото общество, което според него е последният и най-лесен етап. Чак тогава идва въпросът – искам ли да остана тук. ’’При мен всичко стана много бързо и аз много бързо се запитах – ок ли е за мен да остана тук. И сега какво трябва да направя – да се преместя в предградията, да си купя къща, със съседа да играем голф, да ходя на покер в четвъртък с колегите. Когато тези неща са вече реалност (защото за един емигрант да играе покер с милионери от Уолстрийт е страшна чест), без да мечтаеш, а истински да го видиш – разбираш дали искаш това да е животът ти. Тогава на мен ми стана ясно, че аз няма да съм щастлив с този начин на живот. Там нямаше да мога да направя концерт в операта, да продуцирам постановка в театъра, да правя разнообразни културни проекти. Това са неща, които всъщност са значими в живота ти и по някакъв начин те определят като човек. Докато ако бях останал там щяха да ме определят цифрите в банковата ми сметка и къщата в предградията. ‘’
Коя е страната на неограничените възможности? Питам го, защото често пъти посочват Америка като такава, но по мое мнение в България има много повече неразвити пазарни ниши. ‘’Има два аспекта – Щатите са огромен пазар и ако успееш да направиш добър бизнес, само небето е лимитът. В България пазарът е малък, но за сметка на това хората са мързеливи, недисциплинирани и когато правиш нещо конкуренцията е малка.’’ Замислям се над тези думи. Истината е, че това е една от основните причини да се върна тук – има безкрайно много възможности за реализация, но ние сме свикнали да се оплакваме от държавта вместо сами да се опитаме да се реализираме. В крайна сметка обаче животът ни се определя от това да преследваме мечтите си, което не винаги има финансова равностойност. Митко възкликва: ‘’Това е като да питаш колко струва щастието – то няма цена.“
Не мога да не му задам въпроса – не го ли дразни хейтърската атмосфера, кофти хората и цялата тиня, в която тънем – “избягвам да обобщавам нещата, всякакви хора има, но аз отговарям сам за себе си. В НЛП има едно чудесно понятие ‘филтър’ – сам избираш какво да виждаш, а аз съм си изградил такъв за нещата, които ме карат да се чувствам ок.’’ С днешна дата Митко се занимава с безброй проекти, последният е постановката Свалячи по Елин Рахнев. Има желание да прави музика, кино и всякакви други начинания, които го карат да се чувства добре. За него тези проекти трябва да са финансово логични, защото споделя, че в България рядко се прави разликата между това да си спонсор и продуцент.
Да се завърнеш в България е възможност да реализираш себе си, да правиш неща, които ти доставят удоволствие, а и защо не да допринесеш за развитието на родината ти. Това са все елементи, които осмислят съществуването ти и те правят повече човек и по-малко роботизирана машина, която работи по 12 часа на ден и плаща данъци на държава, в която е чужденец. Поне от моя гледна точка. НЕ съжалявам, че се върнах и тепърва искам да направя толкова много неща, за да докажа на себе си, а и на всички питащи, че възможности има. Когато има желание. И воля.
Завършваме разговора с коментар за сравненията – ние често гледаме какво се случва в другите държави и искаме същото тук, но без да си даваме сметка как можем да го постигнем. Митко заключава, че “да сравняваш означава да не гледаш напред’’, а ние искаме да гледаме напред, нали така?
Източник: irinabeltcheva
