Защо страданията на българските турци оставят обществото безучастно

За насилственото преименуване на турците в България, започнало точно преди 40 години, на 24 декември 1984 г., знаем вече много факти и подробности, има проучени документи и писмени източници.

Тогава за три месеца са променени имената на над 800 хиляди души.

Това престъпление, наричано от комунистическите власти „Възродителен процес“, завършва пет години по-късно с протести на хората и с експулсиране на над 320 хиляди души в Турция през лятото на 1989.

Това, което още не можем да разберем, е защо 1984 остави голяма част от България безразлична.

„Дали страданието на другите е и наше собствено? Защо ужасяващи събития на геноцид, причиняващи безброй много жертви, рядко биват усетени и запомнени като такива от широката общност?“

Въпросът е на Джефри Александър, американски социолог на културата, и очевидно се отнася не само за случаите на геноцид, а за всяко широкомащабно престъпление. Насочен е не само към нас, а към всички, които искат да разберат парадокса на колективната травма.

Поведението на българското общество през 1984 не е изключение, това „невиждане“ на страданието е феномен, който съпътства всяка социална травма и който наблюдаваме и до днес в целия свят.

Но все пак – как да си обясним нашето безразличие, нашето „невиждане“?

Причина номер едно: омаловажава се структурният проблем в националната идентичност

Румен Петров е доцент по социална работа в НБУ. Автор е на изследването „Объркани в болката. Социална травма и социална справедливост“, в което критично изследва недостатъчната ангажираност на българската хуманитаристика с темата за социалната травма и социалната справедливост . Той апелира силно за това „социалната травма“ да бъде разглеждана в по-широк исторически контекст и да не бъде обяснявана само с комунизма.

„Има опасност структурният проблем – който е в начина, по който е конструирана нашата национална идентичност – да се омаловажи като прехвърлим проблема върху комунистическата репресия. Да си разчистваме сметките с комунизма, вместо да си разчистваме сметките с изконния български национализъм“, казва той.

Според него икономическото и културово противопоставяне между българи и турци е гигантско и то се поддържа на всички нива. „Степента на изключване и дехуманизиране са съпоставими с тези на антисемитизма. Те са в един регистър, макар да има разлики. Случилото се в късния социализъм с турците се вписва в една традиция, която е хубаво да се познава и да се виждат нейните корени във Възраждането“, смята той.

Причина номер две: българските турци са извадени от наратива на страданието

Лилия Топузова е историк, професор по история в Университета в Торонто. Тя е съавтор на мултимедийната инсталация „Съседите“, която беше представена в българския павилион на Венецианското биенале тази година и която съдържа разкази на последните оцелели от комунистическия лагер Белене.

През 2025 в престижното издателство Cornell University Press ще излезе от печат книгата й за „българския Гулаг“ – първото цялостно изследване на лагерите за принудителен труд в България – мрежа от репресии, действала през цялата комунистическа епоха от 1945 до 1989 г.

Лилия Топузова отбелязва втора важна причина и липса – след промените страданията и репресиите над турците не стават веднага част от наратива за страданията по времето на комунизма.

„Когато през 90-те години започва говоренето за извращенията на комунизма, за насилието в лагерите Ловеч, Скравена, Белене, свидетелствата за измъчването на малцинствата просто не са част от създалия се тогава наратив“, казва тя. Топузова напомня, че към времето, в което пада режимът, са минали само едва-две години от преживяното от тези малцинства, но „няма дори опит то да бъде сложено до преживяното от земеделци, анархисти, социалдемократи през 50-те и 60-те години. Още тогава тези две паралелни страдалчески съдби не са сложени заедно в наратива – така, както той се създава тогава“.

Причина номер три: историческата заблуда, сляла криминалното с политическото

Трета причина, вероятно довела до това „невиждане“ на страданието, можем да търсим в още една особеност на комунизма – че през 50-те години режимът слива в едно категориите криминален и политически престъпник, като с това постепенното криминализира политически неудобните.

„Терминологията на тайните служби (Държавна сигурност) постепенно въвежда думи като „хулиганите“, казва Топузова. „Така става възможно заради това, че носиш например различни дрехи и слушаш различна музика, да бъдеш изпратен по административен път в лагер, без съд и без присъда“.

Парадоксът в крайна сметка е, че протестите на българските турци срещу репресиите на комунизма не са видени и чути от обществото като протести срещу комунизма, като обща възможност за солидарност и борба срещу режима. „Защо ние не знаем нищо за Мохамед Карахюсеинов„, пита реторично Топузова. Карахюсеинов е поет и художник, който се самозапалва в знак на несъгласие с отмяната на името му и умира на 3 май 1990 година. Тя продължава: „Защо всеки може да даде като пример Ян Палах, самозапалил се в Прага през януари 1969 година, а никой не знае за Мехмед? Защо тези разкази не съществуват в образователната система?“

Само един пример

Струва си да припомним историята на Мехмед Карахюсеинов.

На 2 февруари 1985 г., в навечерието на отмяната на името му, Мехмед се запалва, отказвайки да се преименува. Това се случва в двора на малък семеен имот край Княжево, София. Извършва го тихо, без героични пози. Получава над 50% изгаряния, но оцелява.

Случаен таксиметров шофьор откарва обгорелия и търкалящ се в снега човек в Пирогов. Докато Мехмед е в кома, името му е променено на Методи Асенов Караханов. Парадоксално отново, за това помага баща му, Хасан Карахюсеинов, който вече е сменил своето име на Асен Саверски. За да не се разчуе за трагичния му протест, Държавна сигурност охранява болничната му стая и не допуска никого до него.

Лекарите спасяват живота му, но пораженията от изгарянията са изключително тежки и той живее само още пет години, напълно обезобразен. Мехмед Карахюсеинов умира на 3 май 1990 г.

Има дъщеря и син, синът му се ражда три месеца след смъртта му. През 1999 година издателство „Стигмати“ публикува неговата стихосбирка „Не по ноти“, а през 2015 година излиза още една негова книга – „Болката на откровението“.

Какво може да се направи днес

„Моят път е да не спирам да припомням на себе си и на хората около мен, че българската идентичност, създадена да поддържа българската държава, е изключваща, сегрегираща, и че българската култура съдържа в себе си много сериозна структурна дискриминация, със сила и размах, подобни на сегрегацията срещу чернокожите в Северна Америка“, казва Румен Петров.

За Лилия Топузова едно от решенията може да е в създаването на „пространство – понякога дигитално, понякога физическо – [но] да сме в едно място. Трябва да бъде колективно и трябва да бъде споделено“. Тя дава пример с тяхната инсталация „Съседите“ – когато тя беше на ул. „Бенковски“ в София и на Биеналето във Венеция“.

„Това е пространство, в което хората могат да бъдат на едно място, да са заедно, не в йерархичен модел“, казва Лилия Топузова. „Когато имаме това пространство, то дава възможност. И също е много важно да има хора от различни поколения вътре. Защото иначе си говорим едни на други. А това го правим от край време.“

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036